Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Слизам бавно по стълбите, опирайки се ръката на придворната си дама, не само защото краката ми са схванати и непривикнали към усилието, а защото искам да дам много време на кралския вестоносец да пристигне със свитъка с панделките и печата. Но когато стигаме до вратата на кулата, там няма никой, виждам само малобройната тълпа около правата каменна пътека, а в края на пътеката — импровизиран дръвник, и младеж с черна качулка и секира, застанал до него.

Държа в ръка студените дребни монети, за да платя на палача, какъвто е обичаят, а свещеникът тръгва пред мен и двамата извървяваме краткото разстояние до него. Не вдигам поглед към кулата Бийчъм, за да видя дали внукът ми е престъпил нареждането ми и гледа навън през прозореца на Едуард. Не мисля, че ще мога да поставям единия си крак пред другия, ако видя личицата им, гледащи надолу към мен, докато вървя към смъртта си.

От реката се надига порив на вятъра и знамената внезапно изплющяват. Поемам си дълбоко дъх и си спомням за другите, които са излезли от Тауър преди мен, уверени, че отиват на небето. Представям си брат си, вървящ към Тауър Хил, чувстващ дъжда по лицето си и мократа трева под ботушите си. Малкият ми брат, невинен като внука ми, без никаква вина, освен името си. Никой от нас не е хвърлен в тъмница заради онова, което сме сторили; затворени сме, защото сме тези, които сме, и нищо не може да промени това.

Стигаме до палача, макар че едва съм забелязала как. Иска ми се да бях мислила повече за душата си и да се бях молила, докато вървях. Нямам ясни и свързани мисли, не съм завършила молитвите си, не съм готова за смъртта. Слагам двете пенита в облечената му в черна кожена ръкавица ръка. Очите му проблясват през дупките в маската. Забелязвам, че ръката му трепери, той натиква монетите в джоба си и стиска здраво секирата.

Заставам пред него и изричам думите, които всеки осъден трябва да изрече. Изтъквам верността си към краля и препоръчвам подчинение към него. Има един миг, в който ми идва да се изсмея гласно на това. Как може някой да се подчинява на краля, когато той всяка минута иска някаква промяна? Как може някой да бъде верен на един безумец? Изпращам обичта и благословиите си на малкия принц Едуард, макар да се съмнявам, че ще доживее да стане мъж, клетото момче, клетото прокълнато момче на Тюдорите, и изпращам обичта и благословиите си на принцеса Мери и не забравям да я наричам лейди Мери, и казвам, че се надявам тя да се моли за мен, която съм я обичала толкова силно.

— Достатъчно — прекъсва ме Филипс. — Съжалявам, ваше благородие. Не ви е позволено да говорите дълго.

Палачът пристъпва напред и казва:

— Сложете главата си на дръвника и разперете ръце, когато сте готова, мадам.

Покорно слагам ръце на дръвника и непохватно се смъквам на тревата. Усещам уханието ѝ под коленете си. Усещам тъпата болка в гърба си и дочувам звука от крякането на чайка и нечий плач. А после, внезапно, точно когато се готвя да опра глава в грубия дръвник и да разперя широко ръце, за да дам знак, че палачът може да нанесе удара, внезапно ме връхлита прилив на радост, желание за живот, и аз казвам: „Не“.

Твърде късно е, брадвата е вдигната над главата му, той я спуска надолу, но аз изричам: „Не“, и се надигам и сядам, и се издърпвам нагоре по дръвника, за да се изправя на крака.

Върху тила ми се стоварва ужасен удар, но почти няма болка. Ударът ме поваля на земята и аз повтарям: „Не“, и внезапно ме изпълва мощно желание за бунт. Не се покорявам на волята на безумеца Хенри Тюдор, и не полагам смирено глава на дръвника, и никога няма да го направя. Ще се боря за живота си, и изричам „Не!“, докато се мъча да се надигна, „Не“, когато секирата се стоварва отново, „Не“, докато се отдалечавам с пълзене, а от раните по врата и главата ми шурти кръв и ме заслепява, но не удавя радостта ми от това, че се боря за живота си, дори докато той се изплъзва от мен, и свидетелствам, дори в последния си миг, за неправдата, която Хенри Тюдор причини на мен и близките ми.

— Не! — изкрещявам. — Не! Не! Не!

Този роман е историята на един дълъг живот, изживян в центъра на събитията — живот, който, тъй като е бил на жена, в общи линии е пренебрегван от летописците по онова време и историците след това. Маргарет Поул е най-известна с това, че е най-възрастната жертва, погубена от Хенри VIII на ешафода — тя е на шейсет и седем години, когато бива жестоко убита на Тауър Грийн, — но животът ѝ, както съм се опитана да покажа тук, е изживян в сърцето на двора на Тюдорите и в центъра на бившата кралска фамилия.