Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Все още се надявам. Все още се надявам, както мъртвият ми братовчед Хенри Кортни някога се надяваше, на по-добри дни и весел свят. Може би кралят ще освободи Хари, и Едуард и мен, преди да замине на север, ще прости и ще прояви милосърдие. Щом може да прости на Йорк, верен на Плантагенетите град, който разтвори портите си за поклонниците, със сигурност може да прости на тези две невинни момчета.

В тези светли утрини се будя на зазоряване и чувам как птиците пеят отвън пред прозореца ми и гледам как слънчевата светлина бавно прекосява стената. Томас Филипс, тъмничарят, ме изненадва, като почуква на вратата ми, а след като ставам и нахлузвам една роба върху нощницата си, той влиза с вид на болен.

— Какво има? — питам, изведнъж разтревожена. — Болен ли е внукът ми?

— Добре е, добре е — казва той припряно.

— Тогава Едуард?

— И той е добре.

— Тогава какво има, мастър Филипс, защото изглеждате разтревожен. Какво има?

— Опечален съм — е всичко, което казва. Извръща глава, тръсва я и прочиства гърлото си. Нещо го потиска толкова много, че почти не може да говори. — С прискърбие ви съобщавам, че ще бъдете екзекутирана.

— Аз ли?

Напълно невъзможно е. Екзекуцията на Ан Болейн беше предшествана от процес, на който перовете на кралството бяха убедени, че тя е прелюбодействаща вещица. Една благородна дама, жена от кралската фамилия, не може да бъде екзекутирана, не и без обвинение, не и без съдебен процес.

— Да.

Отивам до ниския прозорец, който гледа към моравата, и поглеждам навън.

— Не може да бъде — изричам. — Не може да бъде.

Филипс отново прочиства гърлото си.

— Издадена е заповед.

— Няма ешафод — казвам простичко. Посочвам с жест към Тауър Хил, отвъд стените. — Няма ешафод.

— Ще донесат дръвник — казва той. — Ще го поставят на тревата.

Обръщам се и се втренчвам в него.

— Дръвник ли? Ще поставят дръвник на тревата и ще ме обезглавят скрито?

Той кимва.

— Няма обвинение, няма съдебен процес. Няма ешафод. Човекът, който ме обвини, сам е мъртъв, обвинен в държавна измяна. Не може да бъде.

— Може — казва той. — Умолявам ви да подготвите душата си, ваше благородие.

— Кога? — питам. Очаквам да каже „вдругиден“, или в края на седмицата.

Той казва:

— В седем часа. След час и половина — и излиза от стаята с наведена глава.

Не мога да проумея, че ми остава само час и половина живот. Свещеникът идва и изслушва изповедта ми, а аз го моля да отиде веднага при момчетата и да им предаде моята благословия и любовта ми и да им каже да стоят далече от прозорците, които гледат към моравата и малкия дръвник, който е поставен там. Тълпата е малобройна; виждам веригата на кмета на Лондон, но е рано сутринта, нищо не е готово, и затова е съобщено само на малцина, събрали са се малко хора.

Мисля си, че това прави нещата още по-лоши. Кралят сигурно го е решил импулсивно, навярно чак късно снощи, и сигурно са разпратили заповедта тази сутрин. И никой не го е разубедил. От цялото ми многочислено, плодовито семейство не е останал никой, който би могъл да го разубеди.

Опитвам се да се моля, но умът ми препуска в кръг като жребче на ливада през пролетта. В завещанието си съм се разпоредила всичките ми дългове да бъдат изплатени, да прочетат молитви за душата ми и да бъда погребана в някогашното си абатство. Но се съмнявам, че ще си направят труда да отнесат тялото ми — внезапно си спомням с изненада, че главата ми ще бъде в кошница — чак до стария ми параклис. Така че може би ще ме положат в параклиса на Тауър при сина ми, Монтагю. Това ме утешава, докато си спомням сина му, моя внук Хари, и се питам кой ще се грижи за него, и дали някога ще бъде освободен, или ще умре тук — още едно момче от Плантагенетите, погребано в Тауър.

Мисля си всичко това, докато придворната ми дама ме облича, намята новата пелерина на раменете ми, и връзва косата ми под шапчицата, за да остави врата ми открит за секирата.

— Не е правилно — казвам раздразнено, сякаш връзките на роклята не са пристегнати както трябва, а тя се свлича на колене и заплаква, попивайки очи с крайчеца на роклята ми.

— Ужасно е! — проплаква.

— Тихо — казвам. Чувствам, че не мога да се натоварвам със скръбта ѝ, не мога да я разбера. Чувствам се замаяна, сякаш не мога да разбера думите ѝ, нито какво предстои да се случи.

Свещеникът и стражът чакат на вратата. Всичко сякаш се случва много бързо и се боя, че не съм подготвена. Мисля си, разбира се, че може, точно когато стигна до тревата, да дойде помилване от краля. Ще бъде типично за неговия усет към показните зрелища да осъди една жена на смърт след вечеря и да я помилва преди закуска, та всички да могат да отбележат колко е могъщ и милостив.