Филипа Грегъри - Другата кралица

При това положение е странно, че изпитвам толкова малко задоволство от това. Може би защото тя е така категорично победена: красотата й се размива в тлъстина, болката я кара да се движи тромаво и унищожава елегантността й, очите й са подути от плач, от страданията подобната й на розова пъпка уста сега е постоянно свита в тънка линия. Тя, която винаги е изглеждала толкова по-млада от мен, внезапно се състари като мен, стана уморена като мен, стана печална като мен.

Сключваме мълчалив съюз: научили сме по трудния начин, че светът не е лесно място за жените. Аз изгубих любовта на съпруга си, на своя последен съпруг. Но същото стана и с нея. Аз може да изгубя дома си, а тя изгуби своето кралство. Съдбата може отново да се окаже благосклонна към мен, а също и към нея. Но в тези студени сиви зимни дни ние сме като две скръбни вдовици, които се вкопчват една в друга, за да се стоплят, и се надяват на по-добри дни, макар да се съмняват, че те някога ще настъпят.

Говорим за децата си. Струва ни се, че те са единственият ни изглед за щастие. Аз говоря за дъщеря си Елизабет, а шотландската кралица казва, че тя е тъкмо на възраст да се омъжи за Чарлс Стюарт, по-младия брат на съпруга й Дарнли. Ако се оженят — това е една игра, с която се забавляваме отново и отново, докато шием — техният син ще бъде наследник на английския трон, преди него в списъка на наследниците ще бъде само нейният син Джеймс. Смеем се при мисълта колко ужасена ще бъде кралицата, ако осъществим подобен обречен, амбициозен брак, и това е смях на стари, злобни жени, които кроят нещо лошо, например отмъщение.

Тя ме пита за дълговете ми и аз й казвам откровено, че разноските по подслоняването й са довели съпруга ми до ръба на разорението, и че той е отнел част от земите ми и е продал съкровището ми, за да спаси своето. Състоянието, което му донесох с брака ни, е ипотекирано, парче по парче, за да изплатим дълговете му. Тя не губи нито своето, нито моето време със съжаления, казва, че той трябва да настоява Елизабет да плати дълговете си, казва, че нито един добър крал или кралица не оставя един добър поданик да търпи загуби: как иначе може да управлява? Казвам й, и това е напълно вярно, че Елизабет е най-стиснатият владетел, който някога е носил корона. Тя отдава любовта и привързаността си, отдава лоялността си, може дори да дава почести и понякога (по-рядко) доходоносни постове; но никога не дава на ръка пари в брой от хазната си, ако й е възможно да го избегне.

— Но сега тя ще има нужда от приятелството му — изтъква шотландската кралица, — за да осигури осъдителна присъда за херцога? Тя сигурно си дава сметка, че е редно да плати дълговете си към него сега, той ръководи съдиите, тя сигурно иска той да изпълни волята й.

От това разбирам, че тя изобщо не го познава, че не го разбира ни най-малко. Откривам, че го обичам заради горделивото му безразсъдство, макар да го ругая, че се е проявил като горд глупак.

— Той няма да произнесе присъда, която зависи от това дали тя ще плати дълга си към него — казвам аз. — Той е Талбот, не може да бъде купен. Той ще разгледа доказателствата, ще претегли обвинението и ще стигне до справедливата присъда, каквото и да му платят, каквото и да му струва. — Долавям гордостта в собствения си глас. — Ето такъв човек е той. Бих си помислила, че вече сте научила това. Не можете да го подкупите, и не можете да го купите. Той не е лесен човек, не е дори особено благоразумен човек. Той не разбира как върви светът и не е особено умен. Бихте могли дори да го наречете глупак, със сигурност се превърна в глупак от любов към вас, но той винаги, винаги е човек на честта.

В нощта преди началото на процеса изпращам помощничките си да си легнат и седя до огъня и мисля — не за херцога на Норфолк, който утре ще се изправи пред съдиите заради мен, а за Ботуел, който никога нямаше да се остави да бъде арестуван, който никога нямаше да остави слугите си да правят признания, който никога не би писал държавни тайни с шифър, който може да бъде разбит, който никога не би позволил тези шифри да бъдат открити. Който — Бог, на първо място, преди всички други знае това — никога нямаше да се довери на изменник като Ридолфи. Който — да ми прости Господ — никога нямаше да повярва на уверението ми, че Ридолфи е човекът, от когото имаме нужда. Ботуел щеше веднага да види, че моят посланик Джон Лесли ще се пречупи, когато бъде подложен на разпит, Ботуел щеше да знае, че Ридолфи ще се хвали гръмко с мисията си. Ботуел щеше да се досети, че заговорът ще се провали и никога нямаше да се присъедини към него. Ботуел — избива ме на смях, като помисля за това — никога нямаше да изпрати огромна парична сума в небелязана кесия по някакъв манифактурист от Шрусбъри, доверявайки се на късмета. Ботуел беше крадец, похитител, насилник, убиец, злодей, окаян човек, но никога не е бил жертва. Никой не е задържал Ботуел задълго, нито го е лъгал, нито е успявал да го изиграе, или да го накара да служи против собствените си интереси. Искам да кажа, докато не срещна мен. Когато се бореше за себе си, беше непобедим.