Василий Ян - Чингис хан

Мохамед, шахът на Хорезъм, с бял копринен тюрбан с елмазени блестящи нишки, начумерено яздеше широкоплещест дорест кон с богата златна сбруя. Малиновият брокатен халат на шаха, поясът и сабята му бяха обсипани със скъпоценни камъни, които блестяха ослепително на слънцето.

Малко след властелина следваха двама млади конници. Смугъл юнак умело направляваше вран тюркменски жребец със сребърен хамут. Това беше синът на тюркменката, наследникът на шаха Джалал ад-Дин. До него на петнист раванлия с дълга черна грива, сплетена на малки плитчици, яздеше момче в брокатен халат — най-младият и любим син на шаха от кипчакска принцеса. След тях се движеха важните сановници на Хорезъм, а конете им бяха наметнати с алени кожени покривала.

Свитата войници на шаха се раздели. Една част се придвижваше напред през главната улица на пазара и разгонваше с камшици тълпящите се любопитни, а другата половина от шахските джигити завършваше процесията.

Всички които срещаха процесията, падаха на колене и скланяха глава до земята. Те нямаха право да погледнат отблизо властителя на най-великата ислямска държава. Щом търговците чуеха разтърсващия дрезгав рев на дългите тръби и грохота на барабаните, набързо измъкваха от дюкяните килими и ги разстилаха направо в праха и мръсотията на пътя, по който минаваше шахът.

Шах Мохамед беше свикнал с възхвалите и възгласите, изразяващи преданост. Равнодушният му поглед пълзеше по безбройните раирани гърбове, привели се към копитата на дорестия му кон. По подпухналото му лице не можеше да се прочете абсолютно нищо. Белотата на чалмата особено ярко подчертаваше голямата му черна брада.

Пред портата на изхода от двореца на шахкинята майка Теркен-Хатун, от двете страни на пътя стояха отбрани кипчакски воини. Те бяха облечени в известните непробиваеми за стрели Хорезъмийски ризници и шлемове със спуснати над горната част на носа стрелки, в ръцете си бяха стиснали дълги гъвкави копия.

— Да живее и царува шах Мохамед непобедимият! — гърмяха възклицанията на воините, подети от тълпата; хората изтичваха от пресечките и се катереха на покривите на кирпичените стени.

Мохамед бе поразен от това, че както никога до сега, кипчакските воини бяха твърде много, няколко пъти повече от цялата му охрана. За какво са ги събрали? Да не би да е капан? Дали да не се върне, докато не е късно? Но не, що за подозрения! Нима може родната майка да устройва капан на своя син? Нима той след смъртта на баща си, шах Текеш, не остави на майка си власт, равна на неговата собствена? Нима кипчакските воини от нейния род кангли не участваха във всичките му походи и когато се връщаха в чергарските си станове не донасяха такава обилна плячка, за която бащите им не са и мечтали? Напред!

Мохамед шибна с бича забавилия се пред портите кон и той с два скока влетя във вътрешния двор.

Кипчакските старци в празнични халати хванаха юздите на животното. Хорезъм шахът скочи от седлото на разстланата кадифена пътека. Изправен и силен, въпреки годините си, се изкачи по стъпалата на терасата с тесни резбовани колони, подмина приведените гърбове и влезе в прохладните покои на двореца. Пред него изникна етиопец със златна халка на носа.

— Царицата на цариците идва да ви посрещне. Селям, Ваше величество! — негърът разтвори завесите и обяви високо: — Пазителят на вярата! Мечът на исляма!

Шахът направи няколко крачки напред. В полумрака на стаята, облицована с полирани дървени стени и зарешетени прозорци, блесна златният брокат на мъничка фигурка. От двете й страни в полукръг застинали на колене стояха двайсет от най-знатните кипчакски ханове. Мохамед скръсти ръце на гърдите си, поклони се, с бързи малки стъпки се приближи до майка си и прошепна:

— Селям, Теркен-Хатун, светлина на добродетелта, образец на справедливостта!

Гънките на броката се размърдаха. Кръглият тюрбан със сноп от щраусови пера почти докосна пода, после пак се повдигна.

— Бедната нещастна вдовица, твоята майка, поздравява великия повелител на света. Окажи ми уважение, достави ми радост, седни до мен!

Мохамед се изправи и очите му срещнаха мъничко лице, плътно покрито с белило и руж, и червените огънчета на черни язвителни очички. Теркен-Хатун, прибрала крака под себе си, седеше на осмоъгълен златен трон, подобен на поднос; Мохамед като управник на страната трябваше да седне до майка си, но там нямаше място — то бе заето от брокатената й дреха, затова шахът се отпусна на килима. Теркен-Хатун само това и чакаше, защото желаеше да покаже на своите кипчакци, че шахът на Хорезъм стои по-ниско от нея.