Василий Ян - Чингис хан

Болният търговец попита:

— Но защо те разделиха с твоя другар? Нали ако той е бил в родината на пророка, може да носи бял пояс, знак на поклонника хаджия. Кой се осмели да обиди и него, и тебе?

— Причина за раздялата ни е един търговец.

— Разкажи ми за него.

— Макар и да съм последният нещастник, но намерих по пътя един още по-нещастен човек — търговец, ранен от разбойници и изоставен, без да има кой да му помогне. Аз направих, каквото можах — превързах раните му, исках да го докарам до Гургандж — и запазих неговия златен сокол…

Болният, който слушаше изключително внимателно, трепна и прекъсна дервиша:

— Не продължавай! Ние всички вече знаем какво стана с него, нали сега той стои пред теб. Аз отдавна исках да те потърся, за да ти благодаря. Но кой е твоят другар? Може би аз ще мога да го избавя от застигналата го беда?

— Ти единствен можеш да ми върнеш приятеля. Той не може да носи бял пояс и да се нарича хаджи, защото той, както и шейтанът има опашка — става дума за моето магаре. Алчният управител на окръга, при когото ти остана да се лекуваш, ми го взе. Ако ми помогнеш да си намеря друго, ще се изпълни всичко, което искам.

— Ще си получиш магарето. Аз го откупих от хакима, то е тук, в двора. Не чуваш ли как реве и те поздравява? Но само това не е недостатъчно. Сега ти можеш да си избереш от този дюкян каквото пожелаеш: най-хубавите дрехи, велурени ботуши, платове — вземи всичко, което ти трябва.

— Аз съм дервиш! Имам грубо вълнено наметало и то ми е достатъчно. Но ще се възползвам от щедростта ти, само за да облечеш моята съвсем гола сянка. Тя ме следва навсякъде, но си няма нищичко, с което да прикрие отслабналото си тяло.

Търговците се засмяха.

— Ти се шегуваш, дервишо! Как е възможно да се облече сянка?

— Ами ето я, тя стои пред вас! — и мъдрецът посочи с ръка към бедното момченце Туган, облегнало се на стената.

Болният търговец плесна с ръце.

— Хасан, — обърна се към приближилия се слуга, — заведи това момче в дюкяна, където се продават готови дрехи, и го облечи така, както би облякъл пътник, заминаващ на далечен път.

— Всичко ли да му дам?

— Облечи го от глава до пети и му дай всичко необходимо: чекмен, риза, шалвари, чорапи, ботуши, пояс и тюрбан. А ти, уважаеми „джихан-гешт“, страннико всемирен, ела довечера при мен. Хасан ще ти каже как да намериш дома ми.

Слугата поведе дервиша и смутения Туган към дюкяна, където имаше най-различни дрехи: мъжки, женски и детски. И макар Хасан да им предлагаше да избират от най-доброто, хаджията посочи само онова, което бе здраво и удобно за път.

Когато момчето излезе от дюкяна облечено като син на гурганджски жител, със синя чалма около главата, Хасан подаде на спътника му кожена кесия и каза:

— Моят стопанин, почтеният Махмуд-Ялвач, поръча да ти дам също тези пет златни динара, за да не изпитваш никаква нужда по пътя. Освен това в двора на господаря ми те чака оседлано твоето магаре. Можеш да си го вземеш по всяко време. Явно си направил голяма услуга на моя стопанин? Той рядко е толкова щедър.

Вечерта Хаджи Рахим посети търговеца, който го чакаше в красива беседка, закътана сред голяма градина. Когато изпиха по чаша златист чай и слугата се отдалечи, търговецът попита шепнешком:

— За какъв златен сокол говореше днес?

Дервишът извади от гънките на пояса си златната пластинка с изрязаната на нея птица и я подаде на Махмуд-Ялвач. Той рязко я грабна и я скри в пазвата си.

— Запомни ми думите — каза след това. — Каквото и да се случи, дори и да се взриви Вселената, ако чуеш за мен, можеш смело да дойдеш в дома ми. Винаги ще ти помогна. Какво ще правиш в Гургандж?

— Утре заминавам за Бухара. Страхувам се да остана тук, където над главата ти непрестанно виси меч, без да подбира дали си прав или не. Не, по-добре тояга на странник и далечен път.

Широката порта Арк се разтвори и през нея, започнаха да излизат двама по двама конници с бели овчи калпаци, червени раирани кафтани и блеснали в златно закривени саби.