Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

И наистина това, което се разправяше сред християнския свят по повод на слуховете за откриване на чужди консулства, показваше, че загрижеността на турците не беше без основание.

— Ще се развее байрак! — шепнеха хората, а очите им святкаха предизвикателно, като че ли ще се развее техен байрак. Всъщност никой не знаеше точно какъв байрак ще бъде това, нито какво би могло да се случи, когато той се появи, но самата мисъл, че освен зеленото турско знаме ще могат да се издигнат и други цветове и да се развяват свободно край него, предизвикваше някакъв радостен блясък в очите на хората и събуждаше надежди, каквито само раята може да има и познава. Само от тези четири единствени думички — „Ще се развее байрак!“ — на мнозина бедняци им ставаше поне за секунда по-светло в дома, по-приятно в празния стомах и по-топло в тънката дреха; от тези четири прости и неопределени думи на мнозина от раята трепваше сърцето, пред очите им блясваха ярки бои и златни кръстове, а в ушите им започваха да шумолят победоносно, като вихър, знамената на всички християнски царе и крале. Защото човек може да живее и само от една дума, стига вътрешно да е решен да се бори и да живее чрез борба.

Наред с всичко това имаше още една причина, поради която мнозина търговци в чаршията си мислеха за тази промяна с хубави надежди. Пристигането на този нов, непознат, но навярно богат свят разкриваше изгледи за печалба — тези хора естествено щяха да пазарят и харчат. А през последните години чаршията беше отслабнала и пазарът отънял. Особено откакто Сърбия се разбунтува. Многото обози, ангарията и честите конфискации отблъснаха селянина от града и той почти нищо не продаваше, а купуваше само най-необходимото. Това, което откупуваше държавата, се заплащаше ниско и нередовно. Славония бе затворена, а Далмация, с идването на френските войски, бе станала нередовен и несигурен пазар.

При тези обстоятелства в травнишката чаршия разчитаха и на дребните неща и във всичко търсеха очаквания признак за обрат към по-добро.

Най-сетне стана и това, за което се говореше с месеци. Пръв пристигна френският генерален консул.

Беше краят на февруари, последният ден от рамазанския пост. Един час преди ифтар под студеното залязващо февруарско слънце хората от долната чаршия можаха да наблюдават пристигането на консула. Дюкянджиите бяха започнали вече да прибират стоките си и да затварят кепенците, когато препускането на любопитните циганчета извести, че консулът иде.

Шествието не беше голямо. Начело яздеха пратениците на везира, двама от най-видните ичоглани, с шестима конници. Те бяха излезли до Лашва, за да посрещнат консула. Всички бяха на хубави коне и добре облечени. Отстрани и отзад яздеха заптиите на ливанския каймакамин, които придружаваха консула през целия път. Премръзнали и изморени, на мършави, дребни коне, те имаха доста неугледен вид. По средата на шествието, на едър, по-стар сив кон, яздеше френският генерален консул господин Жан Давил, висок човек, със сини очи, руси мустаци и червендалесто лице. До него — един случаен спътник, господин Пуквил, който пътуваше за Янина, където брат му бил френски консул. На няколко крачки зад тях яздеха същият оня евреин Пардо от Сплит и двама едри мъже от Син, които бяха на френска служба. И тримата се бяха омотали до очи в черни ямурлуци и червени селски шалове, а от ботушите им стърчаха сламки.

Шествието явно не беше много тържествено и голямо, а пък и зимното време намаляваше блясъка и величието му, защото студът налагаше груба дреха, свита стойка и бърз вървеж.

И така, като изключим няколкото премръзнали циганчета, шествието, мина при общо равнодушие от страна на травнишките жители. Турците се правеха, като че ли не го виждат, а християните нямаха смелост да го гледат открито. А ония, които наблюдаваха всичко с половин око или от някое скрито място, бяха малко разочаровани от безславното и прозаично влизане на консула на Бонапарт, защото повечето от тях си представяха консулите като високи сановници, които са облечени в лъскави дрехи, целите в галони и отличия, и яздят на хубави коне или пък се возят в карета.

Лицата, които придружаваха консула, отседнаха в хана, а консулът и господин Пуквил в дома на Йосиф Барух, най-богатия и най-виден евреин в Травник, тъй като голямата къща, която се ремонтираше за френско консулство, нямаше да бъде готова още петнадесетина дни. Така в малкия, но хубав дом на Йосиф Барух в първия ден на рамазанския байрам осъмна необичаен гост. Цялото приземие на къщата беше предоставено на него и на господин Пуквил. Стаята на Давил беше ъглова и голяма; два прозореца гледаха към реката, а други два, с дървени решетки — към запустялата и замръзнала градина, покрита със слана, която през целия ден не се топеше.