Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Едни смятат, че това са измислени и преувеличени слухове, с които някои целят да ги разтревожат и сплашат. Други пък с горчивина в гласа си казват, че такива времена са дошли, та и в Стамбул, и в Босна, и по целия свят стават същите неща и няма какво да се чудят, а да бъдат готови за всичко. Трети се успокояват: та това е Травник! Травник! — а не някакъв изостанал град или паланка и това, което с други става, на тях не може да се случи.

Всеки казва по нещо, колкото да се обади, но никой не казва нещо определено, защото всички чакат какво ще каже най-старият между тях. А най-старият е Хамди бей Тескереджич, едър старец с бавни движения, но с все още силно, исполинско тяло. Много войни е видял и раняван е бил, и в плен е попадал, а има единадесет сина и осем дъщери и многобройно потомство от тях. Брадата и мустаците са му редки, а острото и правилно лице е цялото обгоряло, пълно с белези и сини петна от стара барутна експлозия. Тежките му клепачи с оловен цвят са спуснати ниско. Речта му е бавна, но ясна.

Най-после Хамди бей прекъсва с удивително младежкия си глас гаданията, предчувствията и опасенията:

— Хайде, сега да не опяваме хората още приживе, дето казват, и да не тревожим народа напразно. Човек трябва да изслушва и да запомня всичко, ала не да го взема надълбоко. Кой знае каква е работата и с тези консули. Я дойдат, я не. Пък и да дойдат, няма Лашва да потече обратно я, а ще си тече пак така. Ние сме си тука у дома и всеки, който дойде, ще бъде на чуждо, та няма дълго да изтрае. Тук и войски пристигаха, ама не можаха да се задържат. Колко са идвали тук, за да останат, но на всички видяхме гърбовете, та и техните ще видим, ако рекат да дойдат. Засега още никакви ги няма. А че някой си там бил поискал нещо от Стамбул, това още не значи, че работата е свършена. Зер един и двама досега са искали какво ли не, ама всичко, което човек поиска, не става…

Изговаряйки ядосано последните думи, Хамди бей спира, изпуска кълбо дим при пълна тишина и продължава:

— Пък и да стане! Ще видим какво ще бъде и докога ще трае. Няма нищо вечно на този свят, та няма да е вечна силата и на този… този…

Тук Хамди бей леко се задави и закашля, от сдържания яд не можа да изговори името на Бонапарт, което е в мислите и на устата на всички.

Повече никой не каза нищо, с това завърши разговорът около тази най-нова вест.

След миг облаци закриха слънцето и премина вълна от силен и студен вятър. Листата на тополите край реката зашумоляха с метален звън. Студът, който нахлуваше из цялата Травнишка долина, възвестяваше края на срещите и разговорите на Софата за тази година. Един по един бейовете ставаха и се разотиваха с безмълвни поздрави.

В началото на 1807 година почнаха да стават необикновени и невиждани дотогава неща в Травник.

Никому в Травник дори през ум не минаваше, че техният град е създаден за обикновен живот и всекидневни случки. Никому, дори на последния неук мюсюлманин под Виленица. Това силно чувство, че те са някак си по-различни от останалите люде, че са създадени и призвани за нещо по-добро и по-възвишено, проникваше във всяко човешко създание заедно със студения вятър от Влашичи, с киселата вода от Шумеч, със „сладкото“ жито от присойните ниви около Травник и никога не ги напускаше ни насън, ни в беда, ни в предсмъртния час.

Това важеше на първо място за турците, които живееха в самия град. Но дори и раята от трите вери, пръсната по стръмните покрайнини и сгъстена в отделно предградие, изпитваше същото чувство, само че по свой начин и според своето положение. Това важеше и за самия град, в местоположението и разпределението на който имаше нещо особено, необикновено и гордо.

Техният град бе всъщност тесен и дълбок разсед, застроен и обработен с течение на времето от поколенията, укрепен прелез, където хората се бяха установили да живеят за постоянно, пригаждайки през вековете себе си към него и него към себе си. От двете страни стръмно се спускаха планини и се срещаха под остър ъгъл в долината, в която едва имаше място за тясната река и пътя край нея. Цялата гледка приличаше на разтворена книга, върху страниците на която от едната и от другата страна бяха като нарисувани градините, сокаците, къщите, гробищата и джамиите.

Никой не бе изчислил колко слънчеви часа е отнела природата на този град, но се знаеше, че слънцето тук по-късно се ражда и залязва по-рано, отколкото в който и да е от многобройните босненски градове и паланки. Това не отричаха и самите травничани, но затова пък твърдяха, че докато грее, никъде не грее така, както в техния град.