Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

Малцина знаеха всъщност какво означават тези слухове, които се носеха още от есента, и никой не можеше да каже кои консули следва да дойдат и какво ще правят те в Травник. Една новина и една необикновена дума при създадените обстоятелства бяха достатъчни, за да възбудят фантазията на хората, да предизвикат много разговори, гадания и нещо повече: много съмнения и страх, много съкровени желания и помисли, които човек таи в себе си, но не ги казва и не ги споделя.

Местните турци, както видяхме, бяха загрижени и без желание споменаваха, че може да пристигнат консули. Недоверчиви във всичко, което идеше от чужбина, и предварително зле настроени към всяка новост, те в себе си все се надяваха, че може би и това да са само лоши слухове или зли догадки и че тези консули могат и да не дойдат, а най-после и да дойдат, ще си отидат с лошите времена, които са ги довели.

Християните, както католиците, така и православните, напротив, се радваха на такива слухове и ги предаваха от уста на уста скришом и шепнешком, намираха в тях повод за неопределени надежди и изгледи за промени. А промените можеха да бъдат само към по-добро.

Естествено всеки от тях виждаше нещата със свои очи и от своя, често пъти противоположна гледна точка.

Католиците, които бяха мнозинство, си мечтаеха за влиятелен австрийски консул, който ще донесе със себе си помощта и закрилата на всевластния католишки император от Виена. Православните, които бяха малко на брой и през последните няколко години непрекъснато преследвани поради въстанието в Сърбия, не очакваха много нещо нито от австрийския, нито от френския консул; в тези слухове те виждаха добър признак и доказателство, че турската власт отслабва и наближават добрите и спасителни размирни времена. И веднага добавяха, че, разбира се, „без руски консул нищо не може да стане“.

Дори и малкото на брой, но жизнени евреи, сефарди 3 3 Испански евреи. — Б.р. , не можаха при такива новини да запазят напълно деловото си мълчание, към което ги бяха привикнали столетията; и те се вълнуваха от мисълта, че в Босна може да дойде консул на великия френски император Наполеон, „който към евреите е добър като добър баща“.

Слуховете за пристигането на чужди консули, както и всички слухове по нашите краища, се появяваха неочаквано, достигаха фантастични размери и сетне внезапно изчезваха, за да се появят отново след няколко седмици с нова сила и в нов вид.

Към средата на зимата, която тази година беше мека и краткотрайна, тези слухове получиха първото си потвърждение. В Травник пристигна от Сплит някакъв си евреин по име Пардо и с травнишкия търговец Юсо Атиас започнаха да търсят подходяща къща за френското консулство. Обикаляха навсякъде, отиваха при каймакамина, с управителя на вакъфа разглеждаха вакъфските сгради. Най-после се спряха на една голяма, малко изоставена къща, собственост на Вакъфа, в която открай време отсядаха и нощуваха дубровнишките търговци и поради това се наричаше „Дубровнишки хан“. Къщата беше встрани, над медресето, сред голяма стръмна градина, през която минаваше поток. Щом се спазариха, намериха майстори, дюлгери и зидари да стегнат и поправят сградата. И тази къща, която дотогава стоеше встрани и незабелязана зееше с празните си прозорци към града, сега изведнъж се съживи и започна да привлича вниманието на народа и любопитството на децата и на свободните люде. Някои заговориха дори за герба и знамето, които ще стоят постоянно и на видно място на сградата на чуждото консулство. Всъщност това бяха неща, които никой никога не бе виждал, но въпреки това тези две големи и значими думи турците произнасяха рядко и навъсено, а християните — често, със злорадство и шепнешком.

Травнишките турци, разбира се, бяха твърде мъдри и горди, за да проявяват тревогата си, но в разговори на четири очи не я скриваха.

Отдавна ги измъчваше и тревожеше съзнанието, че царските тараби на границата са разклатени и Босна започва да става разградена земя, по която газят не само османлии, но и гяури откъде ли не щеш, а раята е надигнала глава по-дръзко от когато и да било. И тъкмо сега трябваше да пристигнат някакви си гяурски консули и шпиони, които на всяка крачка свободно ще изтъкват властта и силата на своите царе. Така малко по малко ще се свърши с добрия ред и „хубавата тишина“ в турска Босна, която и без това отдавна вече беше трудно да се брани и опази. От бога е определен тоя ред: турчинът до Сава, а швабата — отвъд Сава. Но срещу тази ясна божа повеля работи всичко християнско, удря в граничните тараби и ги подкопава денем и нощем, открито и потайно. А напоследък и тази божа воля е все по-малко видима и осезаема. „Какво ли още ще се случи, кой ли още ще дойде?“ — питаха се старите турци с искрена болка.