Иво Андрич - Травнишка хроника (Консулски времена)

В тая тясна котловина, по дъното на която течеше Лашва, а отстрани я изпъстряха извори, вади и потоци, която бе пълна с влага и течение, нямаше почти никъде прав път, ни равно място, където човек да стъпи свободно и безгрижно. Всичко бе стръмно и хълмисто, кръстосано и преплетено, свързано или разкъсано от частни пътечки, сгради, задънени улички, градини и комшулуци, гробища и храмове.

Тук край водата, край тази тайнствена, непостоянна и мощна стихия, се раждаха и умираха поколенията на Травник. Тук те растяха, слабовати, бледолики, но издръжливи и дорасли за всичко; тук живееха с конака на везира пред очи, горди, стройни, гиздави, взискателни във вкусовете си и мъдри; тук работеха и печелеха или прекарваха дните си в безделие и сред немотия, но винаги въздържани и предпазливи; не знаеха що е шумен смях, но умееха да се присмеят, малко приказваха, но обичаха шепнешком да одумват; и тук ги погребваха в мочурливите гробища, когато им дойдеше времето, всекиго според вярата и обичаите му, правейки място за ново, подобно поколение.

Така се сменяха поколения и си предаваха едно на друго не само утвърдените физически и духовни особености и земята и вярата, не само чувството за мярка и граница, което получаваха по наследство, не само познаването и различаването на всички пътеки, комшулуци и прелези в техния заплетен град, но и вродената способност да познават света и хората изобщо. Травнишките деца идваха на бял свят с всички тези качества, но преди всичко с гордостта. Гордостта — това беше втората им природа, живата сила, която ги следваше през целия им живот, раздвижваше ги и слагаше ярък белег върху тях, по който се различаваха от останалия свят.

Тяхната гордост нямаше нищо общо с наивната надменност на забогатели селяни и дребни еснафи, които самодоволно се пъчат и шумно хвалят. Тяхната гордост, напротив, бе цялата вътрешна: повече тежко наследство и мъчително задължение към себе си, семейството и града, по-право към високата, горда и недостижима представа, която те имаха за самите себе си и за своя град.

Само че всяко човешко чувство има мярка и предел, та дори и чувството за собствено величие. Вярно. Травник бе везирски град с люде аристократи, чисти, умерени, и мъдри, с царя можеха да говорят, но и за травничани идваха дни, когато тяхната гордост им излизаше през носа и когато в себе си пожелаваха да живеят спокойно и безгрижно в някоя от ония обикновени безславни паланки, които не се споменаваха в разприте между царете, нито в стълкновенията между държавите и които не бяха под ударите на световните събития, нито на пътя на славни и бележити личности.

Времената бяха станали такива, че нищо хубаво не можеше да се очаква, добро не можеше да има. Затова гордите и хитри травничани предпочитаха нищо да не се случва, да си живеят колкото е възможно без промени и изненади. Какво добро може да дойде, когато царе са в кавги, народи се бият, а държави горят? Нов везир? Та и той няма да бъде по-добър, а по-лош от предишния, а свитата му ще е непозната и многобройна, изгладняла, бог знае с какви нови прищевки. („Най-добър беше оня, който стигна до Прибой и оттам се върна в Стамбул, та кракът му никога не стъпи в Босна.“) Някакъв чужденец? Знатен пътник може би? И такива бяха виждали. Направят малък алъш-вериш и някои подаръци на града, но след тях върви потеря или още на другия ден разпит и разследване. Кои са и какви са, у кого са нощували, с кого са разговаряли? Докато се измъкнеш и отървеш, ти пресяда и ти струва десеторно. Или шпионин ще е? Или някакъв агент на непознати сили и със съмнителни намерения? Най-после никога не се знае кой какво носи и кому служи.

С две думи, днес добро няма. Ами в този най-господарски град на земята да си похапнем, каквото още се намира, и да преживеем спокойно дните, които са ни останали, а от слава, знатни гости и големи работи бог да ни пази.

Така през тия първи години на XIX век си мислеха и пожелаваха в себе си знатните травничани, но, разбира се, всичко това си оставаше у тях, защото за всеки жител на Травник пътят от желанието и помислите до тяхното явно или гласно изразяване беше дълъг и криволичещ и не се изминаваше леко.

А събития и промени напоследък, т.е. към края на XVIII и началото на XIX век, наистина имаше много, И то най-различни. Събитията напираха от всички страни, сблъскваха се и извиваха като вихрушка по Европа и голямото турско царство, та достигаха дори до тази котловина и спираха в нея като порой или като нанос.