Арнолт Бронен - Езоп

Събранието се вцепени от ужас. В продължение на минути самосци не смееха да си поемат дъх. Сетне шепотът, съскането, несвързаните думи прераснаха във вик:

— Това е велико предзнаменование!

Номофилаксът, пробулът и съветниците свикаха веднага при себе си жреците и пророците. Много приказки се изприказваха, ала никой не се осмеляваше да изтълкува предзнаменованието. Народът стана нетърпелив. Най-сетне от редиците на трибуната се надигна един старец и гласът му прокънтя сред тълпата:

— Мъже самосци, нима ще чакаме нещо от ония, дето открай време знаят да вършат само едно: да си тъпчат търбусите и да тънат в охолство сред игри и пиянства? Тълкуването на предзнаменованията не е лесна работа. Но нима между нас не живее философът Ксант — човек, когото цяла Елада познава? Нека помолим него да изтълкува това предзнаменование!

Седях на първата редица, непосредствено зад мраморните седалки на съветниците и жреците. Тълпата настояваше да изляза на орхестрата. Скромно и колебливо пристъпих напред. Номофилаксът ме приветствува не без злорадство и ми изложи молбата на събраните самосци.

Застанах в средата на орхестрата. Не бях в състояние да кажа нищо що-годе разумно. Ето защо настоях да ми дадат срок. И съветниците, и народът намериха това за съвсем редно. Събраните тутакси започнаха да се разотиват.

В този миг орелът се появи отново. Като някаква огромна стрела той профуча със свистене надолу, сякаш искаше да върне обратно пръстена. Приблизително на височина, докъдето можеше да достигне стрела, той пусна от ноктите си лъскавия предмет. Ала поради устрема на полета пръстенът не падна в театъра, а извън него. Някакъв роб, който очаквал вън господаря си, нададе вик. През парцаливия хитон пръстенът беше паднал право на гърдите му.

Отново всички се смръзнаха. Цялата тая работа подействува угнетително дори и на мен. Жреците и прорицателите веднага се втурнаха злорадо насреща ми:

— И второто предзнаменование трябва да разтълкуваш!

Обещах и навъсен си тръгнах.

Върнах се в къщи и почнах да обмислям положението. Само един изход намирах: трябваше отново да сключа мир с Езоп.

Изпратих да повикат момъка. Доведоха ми го вързан. Казах на готвача и на пекаря:

— Развържете въжетата!

Езоп се противеше, каза задъхано:

— Не искам да ме развързват!

Опитах с духовитост:

— Та аз те развързвам, за да развържеш и ти нещо!

Лицето на Езоп отново придоби обичайното си лукаво изражение.

— Знаех си аз, че няма да ме развържеш за черните ми очи!

Бащински го посъветвах:

— Кротувай, Езоп, и престани с детинското си упорство!

Междувременно ония двамата бяха развързали възлите на въжетата и се бяха отдалечили. Обясних на Езоп в какво се състои работата. Той обеща да помисли и си отиде. Оставих го сам. Ала той забрави обещанието си и в него надви силното желание да си отмъсти, задето го бях унизил. Дойде при мен и ми каза:

— Господарю, да се отнасяше за нещо, в което има смисъл и разум, щях да опитам да му намеря обяснение. Но какво да се залавям с такава една случка, която има някакъв смисъл единствено за орела, а пък за хората е напълно безсмислена? Аз не съм ясновидец.

Това беше всичко, което успях да изкопча от него.

Насрочено беше ново всенародно събрание, тоя път само за разтълкуване на предзнаменованията. Трябваше да изляза и тържествено да обявя тълкуванието си. А през това време прорицатели и жреци вече усърдно настройваха хората срещу мен. В мое лице целяха да ударят всички, които дръзваха да прозрат житейските закони, без да принасят жертви на боговете.

Срокът все повече наближаваше. Но колкото повече наближаваше, толкова по-малко можех да измисля нещо. Позор грозеше мен, а чрез мен — и приятелите ми. Какво ми оставаше? Единствено бягството чрез смъртта.

Набавих си здраво въже и щом падна мрак, предпазливо се измъкнах от къщи; никой не биваше да ме види — нито съпругата ми, нито Езоп. Поскитах извън градските порти, докато намерих дърво с достатъчно здрави клони, които стърчаха напреки на стъблото. Завързах въжето за най-дебелия клон. После примъкнах няколко камъка, стъпих на тях и се приготвих да надяна примката на врата си.

В този миг чух Езоп да крещи:

— Чакай, господарю!

Той седял горе, в своята стаица, гледал от таванския прозорец, видял ме със силните си очи — и мен, и въжето. Бързо се втурнал подире ми и сега стоеше задъхан пред мене. Луната тъкмо изгряваше над планинските склонове, слабият й зрак се провираше през благоуханните корони на пиниите.