Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Ако го е написал, е страхотно, а пък ако е бил накаран да го напише, е още по-страхотно!

- Какво ще стане? За бога, какво ще стане? Аз се обърках, безвернико, питам те какво ще стане! Дано да ми дойде някаква идея!

- Обади се оттук на вестник Вакит. Виж дали Мурат е там! Предполагам, че още сутринта, след като е прочел писмото, е хукнал към редакцията на вестника. Попитай го какво става. Има ли други новини?

- Да си жив и здрав! Добре че се сети. Ох, кой беше номерът на този човек? Кадир! Кадир, къде си, да не си пукнал, бе, човече?

Кадир изтича и донесе номера. Джелядет Лудия се залепи за слушалката като муха на мед. Към хриповете отсреща се добавиха и неговите: „Ало, ало, казах ало мадмоазел!“ - изрева той в слушалката и продиктува номера. „Слава на Всевишния! Масоне, и този ли щеше да дойде начело?“, извъртя нещата той и зачака.

Когато Мурат се обади, той се зарадва.

- Писмото... Прочел си го! И какво? Новините страхотни ли са? Новина за какво? Не можеш да ми кажеш, така ли? Ако не можеш да ми кажеш, не можеш ли да скокнеш и да дойдеш? Метни се в една кола и ела! Аз ще платя колкото струва... Нали ти казвам, че са от мен... Да пукне дано! Затвори ми телефона, мръсник!

Остана за миг със слушалката в ръка. След това сякаш се предаде и примирено попита:

- Какво става, докторе? Каква е тази беля?

Внезапно се срина, паникьоса се. Дори не се опитваше да го прикрие. Това беше низък страх, бе като капак на истинските поражения, натрупали се с годините, от който настръхна. Това бе поражението, което още в мига, когато се чувстваше най-сигурен, неочаквано се появи до него, обърна всичко с главата надолу и помете всичките му съпротивителни сили.

Причината за този провал на адвокат Джелядет Лудия, сега внезапно изписан на лицето му, бе не защото погрешно си бе направил сметката и се бе записал в Свободната партия. Истината бе, че за да си осигури това членство, той месеци наред успяваше да се държи настрана от тъмното дело, наречено дори от самия него „сводничество“ и злепоставяне, и в последния момент се захвана с него.

Сега, когато се усети, че го заболя за стария му приятел, доктор Мюнир стисна зъби. Поглади посивелите си мустаци и свъси вежди. Това, което преди малко каза този луд развратник, бе самата истина. И да, без каквато и да било принуда се бе захванал с тази мръсотия, без каквато и да било причина... „Побърквам ли се? Може ли да има оправдание за сводничеството?“ Ядоса се на себе си, и едновременно с това се ядоса и на Джелядет. Не се играят игри с това нещо! Опасно е дори да наблюдаваш някого отстрани. Започваш да си търсиш извинения и неусетно се подхлъзваш към опозоряването. Господ да го накаже дано!

Забеляза, че Джелядет полага сетни усилия да се съвземе. „Значи този човек няма никакво намерение да се оттегли от тази работа. Да не би да е разбрал, че в създалата се атмосфера няма да може да работи, докато не се отдаде на сводничеството? Дали наистина е повярвал в това! Дявол да го вземе!“

- Не, бе, не! И какво като е писмо на Юнус Нади? Колко струва човек като Юнус Нади? Да не би да е написал това, за-щото е много силен, не! Написал го е с последни сили, именно защото е безсилен. Да не би да го е написал от храброст, категорично не е! Готов съм да се обзаложа! Написал го е, защото сърцето му е щяло да се пръсне от страх. По време на следствието на Ихсан Артилериста беше председател на разследващата го комисия. Сигурно си е мислел: „Какво ще правя, ако някой Юнус Нади разследва мен?“ Изкарал си е акъла от страх. Абе, Масоне, ние никога ли няма да станем хора? Ние и навремето ли бяхме такива шмекери?

- Ех, да знаех това!

- Сега вече се изложи...

- Сигурно винаги, когато сте били неоснователно задържани, сте казвали точно това.

- Изложихме се, защото не взехме предвид историите в Измир.

- Какво е станало в Измир?

- Целият народ се е надигнал. Нали онези не могат да хванат и да обесят всички хора.

- Никога не биха обесили всички хора, биха обесили няколко малоумници като теб.

- Не, този път няма обесени, Масоне! Като сме казали, че сме „луди“, не сме напълно откачени.

- По какво се познава?

- Не! Този път краката ни ще останат здраво стъпили на земята. Този път е различно. Различно е, защото... този път се оказа, че Великият ти генерал наистина се нуждае от опозицията, самият той разбра, че без нея нищо не става. Навремето беше решил, че спокойно може да я кара без опозиция. Освен това се страхуваше от високопоставените иттихадисти. Разчисти ги и се отърва. Сега ще изкара опозицията и малко ще залъже населението.