Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

Тя се засмя и поклати глава:

- Сега си представих картинката. Кадир слязъл по стълбите подобно на вихрушка и се изнизал през вратата като стрела. Когато обаче сте отишли заедно, нашият портиер си казал: „Добре! Сега ще падне веселба.“ Подпрял се на парапета на стълбището и наострил слух. После разказа: „Звъннаха на вратата. Отвори Плешивия. Мазно се усмихна и с думите: „Абе, къде ходиш толкова време?“, ги вкара вътре и затвори вратата“.

- Познавам го, не сме близки. Навремето му помогнах. По-точно, той остана с убеждението, че аз съм му помогнал. Откъде намери толкова непочтен наемател? Хайде, да кажем, че използва за посредник някой друг. Зет ти, господин Джеля-дет, защо не го изхвърли досега?

- Как ще го изхвърли? Нали той го доведе. Колкото повече се ядосвам аз, той се смее и ми вика: „На едни парите, на други молитвите, балдъзке“. Не пиеш?

- Пия.

- Преди да влезете вътре, Кадир каза ли ти, че може да стане скандал?

- Разбира се, че ми каза.

- Не ти е казал.

- И това ли изкопчи от него?

- Да.

Този път, като че ставаше въпрос за нещо маловажно, Мурат попита:

- По какъв начин го притискаш, та толкова лесно успяваш да го накараш да ти каже?

- По какъв начин ли? - Шюкрян погледна така, сякаш всеки момент щеше да избухне. - Навярно не по начина, за който си мислиш... - Гласът и ставаше все по-твърд и тази строгост много отиваше на свъсените и вежди. - Не се ли сещаш за някакъв друг начин? Да не би да смяташ такива като Кадир за толкова умни, че да не може човек да ги накара да проговорят? Такива като него, ако решат да угаждат на някого, биха направили всичко. Защо не ти каза, че може да стане скандал? Можеше да се сбиете, да те наранят! Не те ли обича? Разбира се, че те обича! Но тази обич не е обичта на достоен човек... Робска е тази обич. Може внезапно да се превърне в омраза. В повечето случаи самият той не би осъзнал това. И когато го установи, не би му обърнал много голямо внимание. - Тя се засмя много странно. - Ти познаваш този вид любов. Защото е курвенска любов... Отдавна ли познаваш тази жена?

- Коя жена?

- Която, когато те е видяла в дома на Ибо Плешивия, се е хвърлила на врата ти с думите: „Абе, Мурат“. Пила е от кафето ти... След това те е завела в другата стая под предлог, че има да ти казва нещо. Това, което е имала да ти каже, е продължило повече от половин час...

- И това ли Кадир ти го разказа?

- Кадир... май искаше малко да развали мнението ми за теб! Или пък го прави от ревност.

В гласа и имаше не предизвикателство, а болка, или може би тъга.

- По всяка вероятност си помогнал и на тази жена! Каква е тази гнусотия? Извинявай! Казах го за плачливия глас от радиото. Чуваш ли го?

- Не.

Шюкрян отиде до радиото. В част от хола бе почти тъмно. В тази приглушена светлина, с черната пола, която плътно обгръщаше тялото и, тя изглеждаше по-висока, с по-тънка талия и по-стегнати бедра.

Мурат също стана. Бе забелязал, че в стомаха му се надига нещо твърдо, което приличаше на гняв. Искаше да говори, но изпитваше смъртна досада.

- Обърнах внимание на разказа ти за робството. Ядосваш се. Стори ми се, че се ядосваш на себе си. - Досадата го обхващаше все по-силно, така че трудно намираше подходящите думи. - Замислих се каква роля е оказала нищетата в годините на войната, за да стане Кадир такъв. Непрекъснатият глад напълно изпразва мозъка на човека от съдържание. И май на празното място полека-лека се настанява страхът. И когато страхът започне да действа върху цялото ти същество и те обърне с главата надолу, как ще се спасиш от това да станеш роб? По ъглите на бедняшките къщи е пълно с вехтории, претъпкано е. Малки и големи шишета, ръждиви гвоздеи, изкривени и пробити купи, какви ли не непотребни вещи... кожени изрезки, един куп изпочупени предмети, стари ненужни... Нашата къща бе такава. Прибирахме всичко, което „някой ден може да ни потрябва“. Никога не видях някое от тези неща да ни потрябва, да бъде намерено и използвано. Страхът, който дава нищетата, ни накара години наред да съхраняваме вехтории. Това - да бъдат пазачи на непотребни вещи, е присъщо не само на бедните, богатите са пазачи на друг вид вехтории. Променя се само видът на вехториите, които се пазят. Акциите... Облигациите... Скъпоценните камъни, сребърните накити, килимите, кожите, картините... парите, които непрекъснато трябва да се умножават... Като че ли стремежът е да се обхване целият свят... Всъщност пак става дума за един вид вехтории...

Шюкрян, която търсеше някаква станция по радиото, погледна през рамо.