Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Разказаха ли ти как когато Айше се видяла с доктор Мю-нир и разбрала, че баща и е жив, е тръгнала от къщи?

- Не!

- Веднага са се качили на една кола с господин доктора. Той е останал в колата. Айше се качила по стълбите, изкачвайки стъпалата по две-три наведнъж. Веднага започнала да събира дребните си вещи. Госпожа Нермин застанала на прага и я попитала какво става. Без да се обърне, момичето отговорило: „Отивам при баща си! Случайно да знаеш, че моят баща не е умрял? Досега жестоко са ме лъгали!“ Госпожа Нермин се обадила по телефона на господин Лютфи. Айше дори не изчакала човека да дойде. От вратата на хола казала на майка си: „Довиждане! Моля те, предай моите уважения на господин Лют-фи! Освен това, предай му, че веднага щом си намеря някаква работа, ще започна да му връщам парите, които е изхарчил до този момент за мен, моля те!“ Госпожа Нермин я попитала дали няма да се сбогува с втория си баща. А тя отговорила: „Тук единствените, с които трябва да се сбогувам, са тези златни рибки“, посочила стъкления аквариум и си тръгнала... Много дълго мислих над това поведение. И май не можах да си обясня защо се е държала така. Възможно е да има някаква скрита причина, но аз все пак не можах да разбера каква е тя...

- Причината е проста: разбрала е за баща си, когото е смятала за мъртъв, че всъщност е жив... Освен това и значението, което придава на Народната войска...

- Не! Не е свързано с тези неща. При това положение явно не знаеш как е реагирала на историята с медицинската сестра германка и господин Лютфи...

- Не! Какво е станало?

- Един ден... Още докато била в десети клас... Айше отворила внезапно вратата. И какво да види - сестрата и доктор Лютфи...

- Целували ли са се?

- Не! Много по-лошо...

- И какво? Нали не е казала на майка си!

- Ако няма да и каже, защо ще влезе, без да почука на вратата? На тази възраст, ако са усетили какво ще видят, момичетата нарочно не чукат на вратата. Веднага е разказала на госпожа Нермин точно какво е видяла.

- И госпожа Нермин какво е направила?

- Казала и: „Никога повече не влизай някъде, без да почукаш на вратата!“

- Да не би отдавна да е знаела?

- Няма никакво значение. Според мен не обича и втория си мъж... и никога не го е обичала.

- От това ли стигна до извода, че е силна жена?

- Не е ли достатъчно!

- Не мисля. Истински силната жена, дори и да намира, че не е прав, няма да остави мъжа си докато е в каторгата със седемгодишна присъда... Защото смъртта е сетната борба, когато си в несправедлива ситуация спрямо живота. У нас смазващо мнозинство от майките не довеждат мъже при децата си, когато са скорошни вдовици. А затворничеството е един вид смърт. С мъж в затвора не може да се води борба по въпроса „Аз съм права, ти не си прав“. Всички тези неща трябва да се оставят и когато излезе навън, да се говорят. Ако питаш мен, въпреки че госпожа Нермин е напълно права, от тази гледна точка греши.

- А как трябва да се постъпи с празния лист, който и е бил изпратен?

- Празният лист... Обърна ли внимание, че Кямил го е изпратил заедно с изрезката от вестник. Жените би трябвало по-лесно да разберат молбата, отправена по този начин. Истински силната жена в тази ситуация би намерила начин да се защити срещу празния лист и пред заядливия си мъж.

- Нали каза, че не го обича... Госпожа Нермин никога не е обичала и господин Кямил. Когато не обича, човек не се бори за нищо... Извини ме... На повечето от жените... не им се занимава.

Тя взе чашата с коняк и се замисли:

- Никога през живота си не е обичала... Никога през живота си не е била щастлива... Прав си, не може да се каже, че е силна... - Отпи глътка и въздъхна. - Да! Много е трудно да се живее с такава обременена душа.

Сякаш току-що я бе видял за пръв път, Мурат се бе загледал в статуетката - негър, който държи абажур. „Да, сякаш бронзовото тяло е истинско и се поти! Оставя у човек тревожното усещане, че тъй като държи ръката си вдигната във въздуха, е възможно да е уморен!“

- Искаш ли да ти кажа нещо за Кадир?

- Баща му е бил майор от запаса, така ли е?

- Майор ли? А-а-а, да... май беше майор. Аз не разбирам много от степените в армията.

- Пък дядо му по майчина линия.... е бил генерал?

- Генерал? Няма никакво значение. Леля Фатма беше страхотна жена. От онези, дето ги наричат „османлии“.

- Значи израснахте заедно. Разбирахте ли се като деца?

- Е, може да се приеме, че сме се разбирали. Не се карахме, не беше много опърничав, изглеждаше сговорчив.

Мурат се загледа в лицето на Шюкрян и се отнесе. Един плътен кичур от русата коса на жената бе паднал над бузата и. Синята светлина, която струеше от абажура, придаваше мекота на зелените и очи, на алените и устни, и той не можеше да се насити да съзерцава красотата, която тази мекота многократно засилваше.