Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

- Мислите ли? Възможно ли е?

- Не че е търсил начин някак да се скатае и го е открил! Щом се сблъска с отговорностите за препитанието, избра да се спаси от отговорност. Знаеше колко много се страхувам от проблемите с прехраната. Знаеше, че винаги стигах до степен на глупост в търсенето на сигурност и при всяко разклащане на сигурността в оцеляването изпадах в ужас! Нямах представа как се върти дом, къде е пътят към пазара, не знаех как да подписвам полици, какво е да изпаднеш в дълг... Когато го задържаха, вкъщи имаше двайсет куруша, които трябваше да се дадат на млекаря. С тези двайсет куруша можеше да отидем до дома на леля ми. Хората са казали: „В пустата къща е пълно с дечурлига!“ Милионите хора, които вярват в истинността на тези думи, всички те по-страхливи ли са от бащата на Айше! Защо е трудно да бъдеш герой? Защото не всеки, който иска, навсякъде, където иска, се хвърля да става герой, затова... Защо има връзки, които много преди това са го обвързали... Сигурна съм, че в затвора господин Кемал не е почувствал душевния покой на хората, които по мъжки са изпълнили задачата си. Вероятно му е станало тягостно, когато се е усетил, че от време на време бяга от отговорностите си към нас. Не казвам, че е изпитвал угризение на съвестта! Онези, които са толкова големи егоисти, лесно използват и угризението на съвестта, и бягството от нея, като ги потулват. Те стоварват цялата тежест от болката, от вината, която изпитват, върху човека отсреща. И след като с толкова объркана душа не можеш да играеш дори карти, може ли да тръгнеш да спасяваш родината?

Взе една цигара. Въпреки че няколко пъти драсна клечката кибрит, не можа да я запали. Сякаш бе останала без сили. Мурат и подаде огънче със запалката си.

- Извинявайте! Изморявам ви... Притеснявам ви.

- Не! Не!

- Стори ми се, че трябва да кажа тези неща за пръв и последен път. Всъщност това не е дори и разплата. Май просто е едно споделяне, за да ми олекне, след което да се успокоя... Може ли когато човек се захваща с опасна работа, да не сподели с най-близкия си приятел, не би ли казал на жена си? Не твърдя, че трябва да убеди някого, хайде, няма как да се предвиди всичко! Може ли да не каже, че разваля споразумението, или поне че променя една много важна точка от него. Не е възможно от време на време да не е мислил по този въпрос. И ако си е мислил, сигурно се е почувствал виновен. Чувството ни за вина трябва малко да възпира безкрайно безмилостното отношение към човека отсреща, нали! Защо при бащата на Айше не стана така? Защото от бягство от угризение на съвестта премина в състояние вина, а заради вината постепенно започна да таи ненавист... И накрая, когато намери убежище в ненавистта...

Без да иска, Мурат я прекъсна:

- Не мисля! Извинете ме... У господин Кямил аз никога не... не видях нещо, което да прилича на ненавист. И дори не съм се усъмнил, че изпитва нещо подобно...

- Според мен да изпитваш омраза към някого е най-страшното ни чувство... По тази причина лесно го крием дори от себе си... Ако не изпитваше омраза, щеше ли да избяга след победата? Хайде, да не казваме след победата, може ли след като отново възвърна богатството си, години наред да не дойде да види дъщеря си? Щеше ли да изгуби възможността да може да възпре дъщеря си да направи нещо? Това означава предумишлено да извършиш престъпление. Ако престъплението е умишлено, знаете, че то всъщност е продиктувано от ненавист. И няма никакво извинение.

- Престъпление... Не мисля! Просто е доста детинска постъпка... Не знам дали ви е известно за онзи негов приятел дервиш...

- Ще попитате, дали не е останал под въздействието на всичко, което му се случи? Аз не вярвам да е така! Всъщност оставаме под влиянието на нещата, които са ни в природата. Не казвам, че неговият приятел дервиш не е таял ненавист... Точно обратното, той имаше и право да таи ненавист. Заради омразата, която изпитваше срещу нас, бащата на Айше прояви интерес към нещата, които се случиха с приятеля му. Години наред не потърси друг път, освен този - да се държи безпощадно като него. И макар да е вече богат, това, че дойде преоблечен като бедняк... Фактът, че искаше да поговори с дъщеря си като приятел на баща и, си е чиста жестокост.

- Не е ли възможно да е бил принуден да се държи така, тъй като е било казано, че е починал?

- Ние ли сме казали, че е починал? Не! Адвокатите му писаха, че са чули нещо такова. А след това той не отговори на нито едно наше писмо.

Тъй като разбра, че иска да каже нещо, тя тъжно се усмихна на Шюкрян: