Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

Симон погледна към палача. Той имаше новини, които не желаеше да крие от своя приятел и учител.

– Днес сутринта бях у Аугустин – каза той, колкото се може по-нехайно.

– И? – попита Якоб Куизъл. – Какво прави младото конте? От смъртта на баща му миналия месец не съм чувал нищо за него. Изглежда, се грижи превъзходно за бизнеса, както се чува.

– Болен е.

– Лятната треска? Дай боже да се поти и да мръзне по-дълго.

Симон поклати глава.

– По-сериозно е. По кожата му открих червени петна, които се разрастват. На много места тялото вече е загубило чувствителност. Мисля, че има... проказа. Трябва да се е заразил при последното си пътуване до Венеция.

– Проказа?

Палачът мълча известно време. След това избухна в смях.

– Аугустин прокажен! Кой би си помислил? Тогава сигурно ще е радостен, че приютът скоро ще е готов. Контето първо саботира строежа, а после сам се нанася в него... Кой казва, че бог е несправедлив...

Симон се усмихна, но веднага след това го обзеха угризения. Георг Аугустин бе зъл човек, луд, убиец на деца, който освен това го беше измъчвал. Раната от жигосването на бедрото още го болеше. Въпреки това той не пожелаваше и на най-големия си враг тази болест. Георг Аугустин щеше да изгние жив.

За да избяга от тези мисли, Симон смени темата.

– Този годеж на Магдалена с палача на Щайнгаден... – започна той.

– Какво за него? – изръмжа Якоб Куизъл.

– Сериозно ли сте го решили?

Палачът подръпна от лулата си. Едва след известно време проговори:

– Отказах му. Магдалена е твърде вироглава. Той не заслужава това.

Усмивка се разля по лицето на Симон. Сякаш възел се разплете в стомаха му.

– Куизъл, много съм ви...

– Замълчи! – прекъсна го палачът. – Иначе ще размисля отново.

После стана и отиде до вратата. Мълчаливо махна на Симон да го последва.

Те минаха през ухаещата на прясно изпечен хляб гостна и застанаха пред стаята на палача. Както обикновено, Куизъл трябваше да се наведе, за да се провре под ниския свод. Симон се вмъкна след него в светая светих на дома. С благоговение той погледна към величествения шкаф, който стигаше до тавана. Истинска съкровищница, помисли си Симон. Пълен с медицинското знание от последните столетия.

Младият лекар веднага почувства импулс да отвори шкафа, да се зарови в книгите и ръкописите. Той се отправи натам и едва не се спъна в малко ковчеже, което стоеше в средата на стаята. Беше от полирано черешово дърво със сребърен обков и здрава заключалка, в която бе пъхнат ключ.

– Отвори го – каза палачът. – Твое е.

– Но... – започна Симон.

– Приеми го като награда за усилията си – каза Якоб Куизъл. – Ти ми помогна да освободя дъщеря си и да спася жената, с чиято помощ децата ми се появиха на бял свят.

Симон се наведе и отвори ковчежето. С леко щракване капакът отскочи.

Вътре лежаха книги, поне една дузина.

Всички бяха нови издания. "Чуден лечебен арсенал" на Скултетус, Книга по акушерство на швейцареца Якоб Руф, всички произведения на Амброаз Паре, преведени на немски, "Болести на очите" на Георг Бартиш, "Голяма книга за хирургията" на Парацелз с цветни илюстрации, подвързани в кожа...

Симон разгръщаше книгите в захлас. Пред него лежеше съкровище, много по-голямо от това, което бяха намерили в подземния лабиринт.

– Куизъл – възкликна той. – Как да Ви благодаря? Това е прекалено много! Това... сигурно струва цяло състояние!

Палачът сви рамене.

– Няколко златни монети повече или по-малко... Старият Аугустин така и не разбра.

Симон се изправи изплашен.

– Вие сте...

– Мисля, че Фердинанд Шрефогъл би искал така – каза Якоб Куизъл. – Какво ще правят толкова много пари при църквата или при търбусите? Там ще събират прах също както долу в подземието. Сега върви и чети, преди да съм съжалил.

Симон прибра книгите, заключи ковчежето и се ухили.

– По всяко време мога да ви заема някои книги. Ако ние с Магдалена...

– Изчезвай!

Палачът го шляпна леко по тила и Симон едва не се спъна с ковчежето на прага. Той изскочи навън и затича покрай брега на Лех през Кожарския квартал към града, после по Мюнцщрасе и тесните мръсни улички, докато стигна запъхтян до дома.

Нямаше търпение да започне да чете.

He знам кога за първи път чух за семейство Куизъл. Трябва да съм бил може би на пет или шест години, когато баба ми ме погледна за първи път с онзи изучаващ поглед, с който тя и до днес дели двадесетината потомци на рода на Куизъл и не-Куизъл. Тогава не бях сигурен дали "Куизъл" е нещо добро или лошо. Струваше ми се, че е някакво качество, рядък цвят на косата или определение, което все още не знаех.