Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Баща ми винаги ме е смятал за конте – каза младият благородник и продължи да върти ръжена в жаравата. Очите му гледаха замечтано огъня. – Никога не повярва в мен. Отпрати ме в Мюнхен... Но това със строежа беше моя идея. Аз вербувах наемниците в странноприемницата на Земер. Дадох маса пари на бургмистъра, за да не издава. Той ме пусна през задния вход, дебелият търбух. Повярва, че наемниците ми трябват, за да разруша приюта, защото ще се отрази зле на търговията. Сякаш тя ме вълнува!

Той се изсмя високо. После тръгна с горящия ръжен към Симон.

– Сега баща ми трябва да види, че не съм контето, за което винаги ме е смятал. Когато приключа с теб, дъщерята на палача няма да те познае. Може би после ще се заема с нея, тази малка блудница.

– Георг... пази се...

Старият Аугустин бе успял да се изправи. Той се подпираше на ръба на масата, дишайки с усилие и искаше да каже нещо. Но болката го сгърчи и той се свлече отново.

– Не ми казвай нищо повече, татко – прошепна Георг Аугустин и продължи към Симон. – След няколко седмици всичко ще свърши. Тогава ще седя тук и ще ръководя бизнеса. Ти ще гниеш в гроба, но нашият дом, нашето име ще продължи да съществува. С парите ще купя няколко нови коли и няколко силни коне и тогава ще кажем ясно мнението си на аугсбургци.

Старецът посочи отчаян вратата зад сина си.

– Георг, зад теб...

Младият благородник погледна баща си, в началото с изненада, после видимо изплашен. Той продължаваше да сочи вратата. Когато Георг най-после се обърна, беше твърде късно.

Палачът го връхлетя като нощен кошмар и с един-единствен удар го изпрати на пода. Пламтящият ръжен излетя в ъгъла на стаята и се приземи с гръмко дрънчене. Объркан Георг Аугустин гледаше големия мъж над себе си, който се наведе и го вдигна с две ръце.

– Остави мъченията на мен, конте! – каза палачът.

В следващия миг Куизъл удари с глава младия аристократ в лицето. Той се строполи на стола си, от носа му потече кръв. После политна напред и се свлече в безсъзнание на пода.

Палачът не удостои повече с поглед Георг Аугустин и се приближи до Симон, който се мяташе на стола си. С бързо движение той извади кърпата от устата му.

– Куизъл – изхриптя лекарят, – небето ви изпраща. Откъде знаехте, че...

– Бях на празника, за да охладя смелостта на моята Магдалена – изръмжа палачът. – Мислех си, че ще ви спипам да флиртувате. А вие, както разбрах, сте се скарали. Имаш късмет, че не ти е обърнала гръб. Видяла те е да влизаш в дома на Аугустин. Каза ми къде си. И когато не излезе, реших да проверя.

Палачът посочи дупката в панталона на Симон, под което се подаваше червеночерна изгорена кожа.

– Какво е това?

Симон погледна надолу. Когато видя раната, болката се върна.

– Кучият син ме изгори с ръжена. Канеше се да ме изгори жив.

– Сега поне знаеш как ще се чувства Щехлин много скоро – изръмжа Якоб Куизъл. – Какво става с този там?

Палачът посочи стария Аугустин, който се бе възстановил и седеше с бликащи от омраза очи в креслото си.

– Той е поръчителят, когото търсихме толкова дълго – каза Симон.

Лекарят превърза раната си с парче плат, като междувременно разказа на палача какво се бе случило.

– Достопочтеният Матиас Аугустин – изръмжа Якоб Куизъл в посока към стареца, когато Симон привърши историята си. – Не можете да се наситите на клади. Не ви ли стигат онези, които дядо ми е запалил? Не се ли наситихте на женски писъци?

– Бог ми е свидетел, че не съм искал това – каза Матиас Аугустин. – Всичко, което исках, бяха парите.

– Вашите проклети пари – каза палачът. – Те са опръскани с кръв. Не ги искам. Вземете си ги. Изяжте ги, ако щете!

Палачът извади изпод плаща си мръсна ленена торба и с отвращение я хвърли на масата. Торбата се отвори и от нея се посипаха златни и сребърни монети. Няколко монети се търкулнаха по масата и паднаха на пода с мек звън.

Старецът гледаше с отворена уста. След това се приведе над масата и придърпа монетите към себе си.

– Съкровището ми! Парите ми! – изхърка той. – Ще умра дбстойно. Домът ми ще продължи да съществува.

Старият Аугустин започна да брои монетите.

– Всъщност жалко. Всичките пари за търбух като Вас – изръмжа палачът. – Мисля си дали да не си ги взема отново.

Старецът го погледна уплашено. Спря да брои, пръстите му трепереха.

– Няма да посмееш, палачо! – изсъска той.

– Защо не? – каза Куизъл. – Никой нищо няма да разбере. Или искате да разкажете на Съвета, че съм Ви отнел съкровището на Фердинанд Шрефогъл? Пари, които всъщност се полагат на църквата и които вие сте присвоили неправомерно.