Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Къде е сега разписката за дълга? – попита Симон.

Матиас Аугустин сви рамене.

– Изгорих я. Някога бяхме влюбени в една и съща жена. Елизабет – червенокос ангел. Малко глупава, да, но изумително красива. Фердинанд ми обеща, че няма да я погледне повече и аз изгорих разписката. По-късно се ожених за тази жена. Грешка... – Той поклати глава със съжаление. – Тя ме дари с един безполезен, глупав наследник и умря след раждането.

– Синът ви Георг – подхвърли Симон.

Матиас Аугустин кимна леко. Тънките му, деформирани от подагра пръсти, непрекъснато потрепваха. Той продължи:

– Съкровището ми се полага! Фердинанд ми разказа за него на смъртния си одър. Каза, че го е скрил някъде на строежа и че никога няма да го намеря. Искаше да си отмъсти! Заради Елизабет!

Симон се разхождаше около масата. Мислите се въртяха из главата му и се пренареждаха. Изведнъж всичко придоби смисъл. Той спря и посочи Матиас Аугустин.

– Вие самият сте откраднали скицата от архива на Съвета – извика той. – Бях толкова глупав! Мислех си, че Лехнер или някой от четиримата бургмистри е знаел за скривалището зад кахлената плочка. Но Вие?

Старецът се подсмихна.

– Фердинанд направи скривалището, когато построи печката. Разказа ми за това. Плочка с рисунка на съдебен секретар, от чийто задник излизат документи! Винаги е бил известен с язвителните си шеги.

– Но ако сте имали скицата... – попита Симон.

– Не разбрах нищо от нея – прекъсна го Аугустин. – Обръщах я, въртях я, но не можах да намеря проклетото скривалище!

– Затова саботирахте работите долу на строежа, за да можете да търсите по-дълго – заключи Симон. – Тогава са ви чули децата и Вие просто сте ги убили като опасни свидетели. Знаехте ли, че не са видели поръчителя? Всички тези убийства изобщо не са били необходими.

Матиас Аугустин гневно строши още един орех.

– Това беше Георг, този наивен глупак. Наследил е ума от майка си, не от мен. Той трябваше само да даде парите за саботажа на наемниците. Но дори и за това е твърде глупав! Оставил се е да го подслушват и после е наредил да отстранят децата. Като че ли не беше ясно какви неприятности ще донесе това!

Благородникът сякаш бе забравил Симон. Той ругаеше, без да го е грижа повече за лекаря.

– Казах му да престане! Трябваше да нареди на онзи сатана да спре. Какво можеха да разкажат децата? Кой щеше да им повярва? Но убийствата продължиха. Сега децата са мъртви, ландграфът претърсва града за вещици, а ние въпреки всичко нямаме съкровището. Трябваше да оставя Георг в Мюнхен. Той съсипа всичко!

– Но за какво Ви е съкровището? – попита Симон с недоумение. – Вие сте богат. Защо рискувате толкова много за няколко монети?

Изведнъж старецът се хвана за корема и се преви. Вълна от болка го заля и не му позволи да продължи.

– Ти... не разбираш – каза той накрая. – Тялото ми е изгнило парче месо. Гния жив. Скоро ще ме ядат червеите. Но това... не е... важно.

Той отново трябваше да спре и да изчака болката да отмине. След това пристъпът сякаш премина.

– Това, което има значение, е семейството, името – каза той. – Аугсбургските колари почти ме разориха. Проклета пасмина! Не след дълго и този дом ще се затрие. Трябват ни тези пари! Все още е достатъчно името ми, за да получа кредит, но скоро и това ще има край. Необходимо ми е... това съкровище!

Говорът му премина в хъркане, пръстите му се вкопчиха в ръба на масата. Болките се върнаха. Симон гледаше с нарастващ ужас как старецът се гърчи, мята глава насам-натам и диво върти полуслепите си очи. Слюнка се появи в ъгълчетата на устата му. Болките трябва да бяха непоносими. Може би запушване на червата, предположи лекарят. Образувание, което се е разраснало и притиска органите в долната част на коремната кухина. Матиас Аугустин нямаше да живее още дълго.

В този момент Симон долови движение с крайчеца на окото си. Понечи да се обърне, но при завъртането получи силен удар в тила. Той падна на пода. Замаян, разпозна младия Георг Аугустин, който държеше железен свещник и замахваше за втори удар.

– Не, Георг! – извика баща му задъхано отзад. – Ще стане още по-лошо!

В следващия миг Симон загуби съзнание. Той така и не разбра дали свещникът го уцели втори път.

Когато дойде на себе си, той усети, че нещо стяга гърдите, краката и ръцете му. Главата му пулсираше от болка, дясното му око не се отваряше. Сигурно върху клепача се бе стекла кръв и бе засъхнала. Той седеше на стола, на който беше и преди, но не можеше да се помръдне. Погледна надолу и видя, че е вързан за стола от долу до горе с шнур на завеса. Опита да извика, но от устата му излезе само приглушен звук. В устата му беше натъпкана кърпа.