Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Синко, не смяташ да се изповядваш, нали? – попита той. – Макар че след това, което видях преди малко, имаш нужда.

Симон поклати глава.

– Не, Ваше преподобие – каза той. – Трябва ми информация. Мисля, че последния път не слушах внимателно.

След кратък разговор Симон стана и умислен се запъти към танцуващите по същия път, който минаваше покрай масата на съветниците. Внезапно спря.

Едно от местата бе празно.

Без да се колебае, той тръгна към една къща в другия край на площада. Смехът и музиката постепенно затихваха зад гърба му. Бе чул достатъчно.

Сега трябваше да действа.

Мъжът седеше в масивно кресло, тапицирано с кадифе, и гледаше през прозореца. На масата пред него стояха купа с орехи и съд с вода. Други ястия вече не можеше да понася. Дишаше тежко, болки пронизваха долната част на тялото му. Отвън нахлуваше шумът от празника. Между дръпнатите завеси имаше малък процеп, за да може мъжът да наблюдава празника долу. Но очите му вече не бяха добре. Огънят и танцуващите губеха очертанията си и се сливаха в размазана картина. Слухът му за сметка на това все още функционираше отлично. Той чу шума от стъпки зад себе си, макар че неканеният гост се стараеше да влезе незабелязано в помещението.

– Очаквах те, Симон Фронвизер – каза той, без да се обръща. – Ти си един любопитен малък всезнайко. Навремето бях против ти и баща ти да се заселите в града и съм бил прав. Ти носиш само неприятности на града.

– Неприятности? – Симон вече не се стараеше да бъде тих. С бързи крачки той се приближи до масата и продължи да говори. – Кой носи неприятности на този град? Кой нареди на наемниците да убиват невръстни деца, защото са видели твърде много? Кой запали склада? Кой се погрижи за това страхът и омразата да се върнат в Шонгау и кладите да се разгорят отново?

Той говореше гневно. С една последна крачка стигна до креслото и го обърна към себе си. Погледна в невиждащите очи на стареца, който клатеше почти състрадателно глава.

– Симон, Симон! – каза Матиас Аугустин. – Ти все още не разбираш. Всичко това се случи, защото ти и онзи проклет палач се намесихте. Повярвай ми, аз също не искам да виждам повече вещици да горят. В детството си съм видял твърде много клади. Винаги съм искал само съкровището. То ми се полага. За всичко останало сте отговорни само вие.

– Съкровището, проклетото съкровище – промърмори Симон и седна на стола до стареца. Той беше уморен, много уморен. Говореше почти като в транс: – Тогава в църквата свещеникът ми каза каквото трябва, но аз не го слушах внимателно. Той знаеше, че вие сте последният, с когото старият Шрефогъл е говорил преди смъртта си. Каза ми, че сте били приятели.

Симон поклати глава, преди да продължи:

– Когато се изповядах при него, аз го попитах дали някой друг се е интересувал от имота напоследък – каза той. – До днес беше забравил, че вие сте питали за това малко след смъртта на стария Шрефогъл. Едва сега, по време на майския празник, си спомни отново.

Старият аристократ прехапа безкръвните си устни.

– Старият глупак! Предложих му много пари, но той отказа. Трябваше да построи този проклет приют за прокажени... При това имотът ми се полагаше. Полагаше ми се! Фердинанд трябваше да остави имота на мен. Това беше най-малкото, което очаквах от скъперника! Най-малкото!

Той посегна към един орех на масата и го счупи с привично движение. Парченца от черупката се разхвърчаха по масата.

– Фердинанд и аз се познавахме от деца. Заедно играхме на топчета, заедно учихме латински. По-късно заедно тичахме след момичетата. Той ми беше като брат.

– На картината в залата на съвета вие и Фердинанд Щрефогъл сте изобразени сред другите съветници. Пример за доверие и сплотеност – прекъсна го Симон. – Бях забравил, докато не Ви видях тази вечер на масата на съветниците. На картината вие държите документ в ръка. Питах се какво ли пише на него.

Очите на Матиас Аугустин отново се обърнаха към светлините на огньовете отвън. Той се взираше невиждащо в далечината.

– Тогава Фердинанд и аз бяхме бургмистри. На него спешно му трябваха пари. Грънчарницата му беше на ръба на разорението. Аз му заех парите – значителна сума. Документът на картината е разписката за дълга. Художникът искаше като бургмистър да държа документ в ръцете си. Взех разписката за дълга, като я обърнах, така че другите да не разберат за какво става дума. Вечно доказателство за дълга на Фердинанд. – Старецът се засмя.