Оливер Пьоч - Дъщерята на палача

– Знаехте, нали? – попита Якоб Куизъл накрая. – Знаели сте през цялото време.

– Винаги съм мислил само за интересите на града – каза Лехнер. – Нищо друго няма значение. Така ми се струваше най-просто.

– Най-просто...

Съдебният секретар се взираше в бастуна си. Изглежда, търсеше резки по дръжката.

– Знаех, че старият Шрефогъл дължи много пари на Матиас Аугустин. И ми беше ясно, че уважаван майстор на грънци и камини трябва да е притежавал много повече, отколкото беше вписано в завещанието – каза той, като примижаваше срещу слънцето. – Освен това познавах своеобразното чувство за хумор на стария. Когато скицата на парцела изчезна от архива, беше ясно, че някой много се интересува от този имот. Първоначално заподозрях младия Шрефогъл, но той не можеше да влезе в архива... Накрая ми хрумна, че старият Шрефогъл сигурно е разказал на приятеля си Аугустин за скривалището зад кахлената плочка. Оттогава всичко беше очевидно. Радвам се, че всичко свърши добре.

– Вие прикривахте Аугустин – изръмжа Якоб Куизъл и дръпна от лулата си.

– Както вече казах, за доброто на града. Не можех да си обясня това със знаците. Освен това... кой би ми повярвал? Родът Аугустин е могъщ род в Шонгау. Смъртта на акушерката щеше да реши всички проблеми в града изведнъж.

Той се усмихна на Куизъл.

– Наистина ли не желаеш да се поразходим?

Палачът безмълвно поклати глава.

– Е, тогава... – каза съдебният секретар, – тогава хубав ден и бог да те благослови!

Размахвайки бастуна, той изчезна към Речната врата. Гражданите, които срещаше, го поздравяваха учтиво и сваляха шапки. Преди да изчезне в една уличка, на Якоб Куизъл му се стори, че вижда как Йохан Лехнер вдига още веднъж бастуна си. Сякаш го поздравяваше отдалеч.

Палачът плю. Изведнъж лулата сякаш му опротивя.

Една неделя през юли 1659 г. Якоб Куизъл и лекарят седяха на пейката пред дома на палача. От кухнята се носеше уханието на прясно изпечен хляб. Ана-Мария Куизъл приготвяше обяда. Щеше да има задушено заешко с ечемик и цвекло, любимото ястие на мъжа ѝ. Отвън в градината близнаците Георг и Барбара си играеха с по-голямата си сестра. Магдалена беше сложила бял чаршаф на главата си, за да се предреши като воден дух, излязъл от Лех, и се носеше през ухаещите поляни. Децата с викове и смях тичаха пред нея и търсеха закрила при майка си в къщата.

Якоб Куизъл наблюдаваше сцената и замислено подръпваше от лулата си. Той се наслаждаваше на лятото и вършеше само най-необходимото. Събираше боклука от улиците всяка седмица, от време на време разчленяваше някой мъртъв кон и даваше лекове против сърбежи и бодежи. През последните два месеца бе спечелил толкова много, че можеше да си позволи малко отпускане. За екзекуцията на Кристоф Холцапфел бе получил цели десет гулдена от града! Бившият наемен войник, заловен малко след пристигането на графа, бе разпънат на колелото. Тълпата ликуваше. Пред очите на множеството палачът бе счупил ръцете и краката му и го бе оставил вързан за колелото до бесилката. Кристоф Холцапфел живя и крещя още два дни. Накрая Якоб Куизъл прояви разбиране и го удуши.

Трупът на убития на строежа Андре Пиркхофер бе окован във вериги и обесен до другаря му. Така постъпиха и с тялото на Кристиан Брауншвайгер, когото гражданите дори след смъртта му наричаха боязливо Дявола и се прекръстваха три пъти при споменаването на името му. Неговият обгорял труп, смален като на дете, бе издърпан от подземния лабиринт, преди да засипят окончателно входа. Устните му бяха изгорели, кожата бе сбръчкана и зъбите се бяха оголили. Костите на лявата му ръка белееха на фона на овъглената плът и хората разправяха, че продължавал да маха с нея от бесилката. Две седмици по-късно тялото на Дявола беше само кости и мумифицирана кожа. Въпреки това Съветът го остави да виси за сплашване, докато костите започнаха да падат сами.

Четвъртият наемник – Ханс Хоенлайтнер – никога не бе открит. Вероятно Лех го бе отнесла надолу към Аугсбург, където бе станал храна за рибите. Това обаче не бе от значение за Якоб Куизъл. Палачът на Шонгау бе спечелил над двадесет гулдена през последните два месеца. Това щеше да стигне за известно време.

Симон отпи от кафето си, което Ана-Мария Куизъл бе така любезна да му приготви. То имаше горчив вкус, бе силно и прогонваше умората от тялото му. Последната нощ беше напрегната. Из Шонгау върлуваше треска. Нищо сериозно, но хората питаха за индийския прах, с който младият лекар лекуваше от миналата година. Дори баща му вече изглеждаше убеден в неговата ефикасност.