Шюсаку Ендо - Мълчание

Тримата свещеници положили големи усилия да научат всичко възможно за Япония. За щастие, от времето на Луис Фройс [5] Luís Fróis (1532–1597) – португалски мисионер, живял в Киото. Написал е „История на Япония“ на португалски. – Б. пр. до сега е имало много сведения за Япония, изпратени от португалските мисионери, пребивавали там. Всички те описвали как новият шогун Иемицу [6] Третият шогун от клана Токугава. – Б. пр. възприема политиката на репресии, още по-жестока от тази на баща му и на дядо му. Особено в Нагасаки през 1629 г., когато губернаторът на града Такенака Унеме прилагал възможно най-нечовешки и брутални мъчения над последователите на християнската вяра – потапяне на пленените в извори с кипяща вода, заставяне да се отрекат от вярата си и да я сменят с друга. Съществували описани безумни случаи, когато броят на жертвите достигал до шейсет-седемдесет на ден. Достоверността на тези сведения не можело да бъде поставена под съмнение – самият Ферейра изпращал новини с подобно съдържание до родината си. Във всеки случай младите мисионери трябвало още в началото да осъзнаят, че съдбата, която ще ги споходи след изнурителното пътуване, може да се окаже по-ужасна от всичко, с което са се срещали по пътя си досега.

Себащиау Родригеш се родил в известния с мините си град Таско и постъпил в семинарията, когато бил на седемнайсет. Хуан де Санта Марта и Франсишку Гарпе, и двамата произхождащи от Лисабон, били приятели с Родригеш още от времето, когато учили в семинарията към манастира в Кампо Лидо. Още от първите си години на семинаристи, докато израствали заедно или делели един чин, съвсем ясно помнели своя учител Ферейра, който ги въвел в тайните на богословието.

И сега, някъде там в Япония, живеел той – самият Ферейра. Родригеш и приятелите му не спирали да мислят как ли мъченията на японците са променили изражението на учителя – ясния му син поглед, меката светлина, обгръщаща лицето му. Невъзможно било да повярват, че ликът му е могъл да бъде изкривен от униженията, нито че падре Ферейра би могъл да се отрече от Бог или да загърби онази своя благост. Тримата решили на всяка цена да стигнат до Япония и да научат истината за съдбата на Ферейра.

На 25 март 1638 г. от устието на река Тахо величествено потеглила индийската флотилия под съпровода на поздравителни залпове, носещи се от крепостта Белем. След като получили благословение от епископ Жоао Даско, тримата мисионери се качили на борда на флагманския кораб „Санта Изабела“ заедно с капитана на цялата флотилия. Корабите бавно се откъснали от жълтите води на речното устие и когато по пладне навлезли в яркосиньото море, тримата мисионери се облегнали на палубата и не можели да откъснат очи от носа и планините, окъпани в златна светлина. Там били и червените стени на фермите. Църквата. Гласът на църковните камбани, изпровождащ мореплавателите, идвал от кулата и понесен от вятъра, навлизал в морето чак до палубата.

В онези дни, за да се стигне до източна Индия, е трябвало да се заобиколи цяла южна Африка. На третия ден от отплаването, когато минавала покрай западния бряг на континента, флотилията била застигната от ураган.

На 2 април стигнали до остров Порто Санто, скоро след това Мадейра и на 6 април Канарските острови, където валял непрестанен дъжд при пълно безветрие. Завлечени от приливното течение, те се отклонили с два градуса северна ширина и се озовали при бреговете на Гвинея.

Без дори и лек повей на вятъра, жегата била непоносима. За капак на всичко, зараза обхванала всички кораби и повалила голяма част от екипажите. Само на „Санта Изабела“ болните, стенещи по палубата и по пода на целия кораб, били повече от стотина. Родригеш и другарите му обикаляли навред и помагали при кръвопускането на заболелите.

На 25 юли, на празника на свети Яков, корабите най-сетне заобиколили нос Добра надежда. В същия ден се извила страшна буря, под напора на вятъра главното платно на гротмачтата на „Санта Изабела“ се откъснало и гръмко се сринало на палубата. Всички на кораба, включително и болните, се вкопчили в мачтите, за да спасят останалите платна от подобна участ. Точно когато ситуацията се позакрепила, корабът се ударил в подводна скала, която щяла да стане лобното място на „Санта Изабела“ , ако не били останалите съдове, които веднага се притекли на помощ.

След бурята отново последвало затишие. Платната се полюшвали безжизнено, само катраненочерната сянка на мачтата падала върху лицата и телата на болните, лежащи на палубата като мъртви. И така, дните минавали един след друг сред монотонните вълни на нажежената от слънцето морска шир. Различните премеждия удължили плаването и запасите от храна и вода привършвали, когато на 9 октомври най-накрая достигнали до заветната цел – Гоа.