Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

В следващия миг то падна мъртво на земята.

— Назад! — изкрещя Квинт, но галът не му обърна внимание.

Вместо това обезумелият роб се хвърли в нова атака. Загубата на четириногия му приятел го беше докарала до бойна ярост, за която Квинт често бе чувал, но никога не беше виждал. Римляните и галите бяха стари врагове и неведнъж се бяха сражавали едни срещу други. Преди повече от сто и седемдесет години самият Рим бил разграбен от свирепите племена. Само преди шест години повече от седемдесет хиляди гали отново бяха нахлули в северната част на Италия. Бяха разгромени, но все още се носеше мълвата за безумните воини, които се сражавали чисто голи и се хвърляли срещу настъпващите легионери, без изобщо да се замислят за собствената си безопасност.

Този човек обаче не беше враг. Може и да беше роб, но животът му си струваше да бъде спасен. Квинт се хвърли напред и мушна с копието. За негов ужас мечокът се дръпна в последния момент и острието се заби дълбоко отстрани, а не право в гърдите, както възнамеряваше. Ударът не беше смъртоносен, нито пък достатъчен да попречи на звяра да посегне и да сграбчи гала за врата. От устните на мъжа се откъсна къс задавен вик и мечокът го разтърси така, както прави куче с уловен плъх.

Без да знае какво да прави, Квинт заби копието още по-дълбоко. Единствената реакция беше раздразнено ръмжене. В бързината си беше пронизал звяра в корема. Раната беше потенциално смъртоносна, но не и такава, че да го спре бързо. След като се увери, че галът е мъртъв, мечокът запрати тялото му настрани. Естествено, след това погледът му падна върху Квинт, който се паникьоса. Макар че копието му беше забито дълбоко, в очите на звяра нямаше страх, а само изгарящ гняв. Мечките по принцип избягваха конфликт с хората, но когато бъдеха раздразнени, ставаха изключително агресивни. А този мечок беше раздразнен. Той щракна с челюсти към дръжката на копието и във въздуха се разлетяха трески.

Нямаше полза. Квинт пое дълбоко дъх и издърпа копието. Мечокът изрева от болка, разкривайки наистина страховити зъби, дълги колкото пръстите на Квинт. Червената зейнала паст беше достатъчно голяма да побере цялата му глава и челюстите спокойно можеха да премажат черепа му. Квинт искаше да отстъпи, но мускулите му се бяха парализирали от ужас.

Мечокът пристъпи към него. Стиснал копието с две ръце, Квинт го насочи към гърдите му. „Настъпи — каза си. — Атакувай“. Преди да успее да помръдне, звярът отби копието, сякаш беше досадна клонка. След като между двамата не остана нищо, те се загледаха за един шеметен момент. Времето сякаш забави хода си, когато Квинт видя как мускулите на мечока се свиват за скок. Едва не се напика от страх. Хадес беше само на една ръка разстояние и той не можеше да направи нищо, за да го избегне.

Поради неясна причина обаче мечокът не скочи веднага и Квинт успя отново да насочи копието напред.

Облекчението му не трая дълго.

Докато се хвърляше в атака, Квинт се подхлъзна на някакви вътрешности. И двата му крака отлетяха под него и той тупна по гръб. Целият въздух излезе от дробовете му. Квинт смътно усети как краят на копието се забива в земята и отлита от ръката му. Трескаво вдигна глава. За свой ужас видя мечока на по-малко от пет стъпки, почти до сандалите му. Звярът изрева отново и този път Квинт усети зловонния му дъх. Примигна с ясното съзнание, че го чака сигурна смърт.

Беше се провалил.

Средиземно море

Минаха безпаметни часове сред свиреп дъжд и безумно вълнение. Падна мрак, който само засили многократно ужаса на двамата приятели. Малката лодка се люшкаше по вълните, напълно безпомощна пред безмерната мощ на морето. И на двамата им прилошаваше често и повръщаха смес от храна и вино върху себе си и по дъното. Накрая повръщаха само стомашен сок. Блясъкът на светкавиците час по час осветяваше жалката сцена. Ханон не беше сигурен кое е по-лошо — да не може да види вдигнатата пред лицето си ръка или да гледа изпитите ужасени черти на Суниатон и оплесканите в повръщано дрехи.

Отпуснат на пейката срещу него, приятелят му ту изпадаше в истерични пристъпи на плач, ту се молеше на всеки бог, за когото можеше да се сети. По някакъв начин състоянието на Суниатон помагаше на Ханон да контролира собствения си ужас. Дори успя да намери известна утеха в ситуацията, в която се бяха озовали. Ако Мелкарт искаше смъртта им, вече щяха да са се удавили. Бурята не беше достигнала силата, до която можеше да стигне през зимата, нито пък лодката им се беше преобърнала. Нямаше и течове в корпуса ѝ — беше направена от яки кипарисови дъски, процепите между които бяха запълнени с плътни ленени фибри и восък. Не бяха изгубили греблата, което означаваше, че могат да стигнат с гребане до сушата, ако им се удаде такава възможност. Нещо повече, навсякъде по брега имаше картагенски търговски центрове. Там можеха да потърсят помощ и да обещаят богата награда на онзи, който ги откара вкъщи.