Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

Малх почука с нокът по зъбите си и се обърна към Сафон.

— А ти какво каза?

— Отначало си помислих, че трябва да го принудим да дойде с нас, татко, но Бостар беше прав. И тъй като той е старшият офицер, го оставих да реши. — Бостар понечи да го прекъсне, но Сафон продължи: — Сега като си помисля, сигурно решението ми е било погрешно. Трябваше да възразя.

— Как смееш! — извика Бостар. — Изобщо не съм споменавал за рангове! Заедно взехме решението.

Устните на Сафон се свиха.

— Нима?

Малх вдигна ръце.

— Достатъчно!

Двамата братя се спогледаха гневно и млъкнаха.

Малх се замисли за момент.

— Сафон, много съм разочарован от теб, че не си възразил по-настоятелно срещу решението на брат ти да остави Ханон да прави каквото си иска. — След това изгледа Бостар. — А ти трябва да се засрамиш, че като старши офицер си забравил, че основната ни цел е да си отмъстим на Рим. В сравнение с това разни лудории като ловенето на риба нямат никакво значение! — Без да обръща внимание на промърморените им извинения, Малх вдигна чашата си. — Да забравим Ханон и непрокопсания му приятел и да пием за здравето на Ханибал Барка и за победата в предстоящата война с Рим!

Двамата братя повториха наздравицата, но не си чукнаха чашите.

Молбата на Ханон за бърза смърт не беше чута. Накрая бурята отмина и свирепите вълни утихнаха. Дойде утрото и донесе спокойно море и ясно небе. Вятърът промени посоката си и сега духаше от североизток. Надеждите на Ханон се съживиха за момент, после отново посърнаха. Бризът не беше достатъчно силен да ги върне вкъщи, а течението продължаваше да отнася малката лодка на изток. Цареше тишина — морските птици бяха прогонени от лошото време. Изтощението на Суниатон най-сетне беше надделяло и той лежеше на дъното на лодката и хъркаше.

Ханон се намръщи на иронията във всичко това. Мирната сцена едва ли можеше да противоречи повече на онова, което бяха преживели през нощта. Мокрите му дрехи съхнеха бързо под топлото слънце. Лодката се поклащаше леко, вълничките се плискаха в корпуса ѝ. Стадо делфини изскочи на повърхността недалеч, но гледката не събуди обичайната усмивка на лицето му. Сега техните грациозни форми и плавни движения остро му напомняха, че мястото му е на сушата, която не се виждаше никъде. Ако не се брояха делфините, двамата бяха абсолютно сами.

Съжаление и едно непознато досега чувство унижение — изпълниха Ханон. „Трябваше да си изпълня дълга — помисли си той. — Да отида на онова събиране с татко“. Идеята да слуша боклуци като Хост и подгласниците му сега му се струваше изключително привлекателна. Загледа се мрачно към западния хоризонт с мисълта, че никога вече няма да види дома и семейството си. Изведнъж мъката го завладя напълно. Очите му се напълниха със сълзи и той изпита благодарност, че Суниатон е заспал. Приятелството им беше искрено, но той нямаше желание да го виждат как плаче като малко дете. В същото време не презираше Суни за реакцията му по време на бурята. Само мисълта, че спокойствието му може да помогне на приятеля му, беше единственото, което го беше спряло да реагира по същия начин.

След малко Суниатон се събуди. Ханон, който все още се чувстваше на ръба, беше изненадан и раздразнен, когато видя, че духът му донякъде се е приповдигнал.

— Гладен съм — заяви Суниатон и се огледа.

— Няма нищо за ядене. И за пиене — кисело отвърна Ханон. — Свиквай.

Лошото му настроение беше очевидно и Суниатон прояви достатъчно мъдрост да не отговори. Вместо това се зае да изгребе водата от дъното на лодката. След като приключи, вдигна греблата и ги пъхна в халките. Примижа към хоризонта, после към слънцето и започна да гребе на юг. След малко започна да си подсвирква песничка, станала популярна напоследък в Картаген.

Ханон се намръщи. Мелодията му напомняше за добрите времена, когато обикаляха долнопробните кръчми край двете пристанища на града. За приятните часове, които беше прекарал с пухкави египетски курви в стаята над пивницата. Онази, която се наричаше Изида, беше любимката му. Представи си гримираните ѝ очи, начервените устни, които оформяха окуражителни думи, и усети туптене в слабините си. Беше непоносимо.

— Млъкни — озъби се той.

Суниатон се нацупи, но се подчини.

Ханон вече търсеше разправия.

— Какво правиш? — остро попита той и посочи греблата.

— Греба — също толкова остро му отвърна Суниатон. — Не виждаш ли?

— Какъв е смисълът? — извика Ханон. — Може да сме и на петдесет мили от брега.