Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

— Или на пет.

Ханон примигна и предпочете да пренебрегне смисления отговор на приятеля си. Толкова беше ядосан, че почти не можеше да мисли.

— Защо на юг? Защо не на север или на изток?

Суниатон го изгледа изпепеляващо.

— Нумидия е най-близко, ако случайно не знаеш.

Ханон се изчерви и млъкна. Разбира се, че знаеше, че до южния бряг на Средиземно море е по-близо, отколкото до Сицилия или Италия. При тези обстоятелства планът на Суниатон беше добър. Въпреки това не искаше да отстъпва, така че седна и се загледа намусено в далечния хоризонт.

Суниатон упорито продължи да гребе на юг.

Мина време и слънцето се изкачи високо в небето.

Накрая Ханон се предаде и каза:

— Дай на мен.

— Че защо? — остро отвърна Суниатон.

— Гребеш от цяла вечност — каза Ханон. — Редно е да те сменя.

— Какъв е смисълът? — гневно повтори Суниатон думите на приятеля си.

Ханон преглътна гордостта си и каза:

— Виж, съжалявам, ясно? Гребането на юг е добра идея като всяка друга.

Суниатон кимна неохотно.

— Става.

Смениха се и Ханон пое греблата. Атмосферата се разведри и доброто настроение на Суниатон се върна.

— Поне сме все още живи и заедно — каза той. — Представяш ли си, ако някой от нас се беше удавил? Нямаше да има кого да обиждам!

Ханон се намръщи, но кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед към ослепителния слънчев диск. Наближаваше пладне. Вече беше много горещо и езикът му залепваше за пресъхналото му небце. „Какво ли не бих дал за глътка вода“, с копнеж си помисли той. Унинието му достигна нови дълбини и след малко той отпусна греблата, неспособен да намери нужните сили да продължи.

— Мой ред е — предано каза Суниатон.

Ханон видя в очите на приятеля си примирението, което чувстваше самият той.

— Да си починем малко. Изглежда, че времето ще остане спокойно. Какво значение има къде ще стигнем сушата?

— Така е. — Въпреки лъжата Суниатон успя да се усмихне. Не изрече онова, което си мислеха и двамата — ако станеше някакво чудо и успееха да стигнат до нумидийския бряг, дали щяха да намерят вода, преди да умрат от жажда?

По някое време отново се смениха на греблата, като се посветиха на задачата с енергия, породена от отчаянието. Усилията им не даваха видим резултат — навсякъде около тях хоризонтът си оставаше пуст. Бяха съвсем сами. Изгубени. Изоставени от боговете. Накрая, изтощени от жажда и от жегата, приятелите се предадоха и легнаха на дъното на лодката да починат. Сънят ги застигна бързо.

Ханон сънува, че е от едната страна на врата, а баща му от другата, блъска с юмрук по дъските и настоява веднага да му отвори. Ханон отчаяно искаше да се подчини, но не можеше да намери нито дръжка, нито ключалка. Ударите на Малх ставаха все по-силни, докато накрая Ханон осъзна, че сънува. Събуди се с туптящо главоболие и отвори очи. Над себе си видя безкрайно синьо небе. Суниатон продължаваше да спи до него. За изумление на Ханон думкането в главата му се смени с познат ритъм — на пеещи мъже. Имаше и друг глас, който крещеше неразбираеми заповеди. Моряк, който дава тон на гребците, невярващо си помисли Ханон. Кораб!

Забравил за всякаква умора, той се надигна и седна. Завъртя глава и затърси източника на звука. Накрая го забеляза — ниска хищна форма на не повече от триста крачки от тях, с мъже по палубите. Корабът имаше една-единствена мачта с правоъгълно платно, поддържано от сложен такелаж, и два реда гребла. Боядисаната в червено кърма беше извита като опашката на скорпион. Наред с ликуването Ханон усети първите тръпки на безпокойство. Корабът не приличаше на търговски; определено не беше и рибарска гемия. Не беше обаче и достатъчно голям, за да е картагенски или дори римски боен кораб. Напоследък Картаген имаше съвсем малко биреми и триреми и разчиташе предимно на по-големите и мощни квинквереми и до по-малка степен на квадриреми. Рим разполагаше с по-малки кораби, но Ханон не виждаше римски знамена. И в същото време корабът определено приличаше на военен.

Той побутна Суниатон.

— Събуди се!

Приятелят му изстена.

— Какво има?

— Кораб.

Суниатон моментално седна.

— Къде?

Ханон посочи. Биремата поддържаше курс на север, който щеше да я доведе на стотина крачки от малката им лодка. Явно бързаше, щом използваше платното и греблата едновременно, и като че ли още никой на борда не ги беше забелязал. Стомахът на Ханон се сви. Ако не направеха нещо, корабът можеше да ги подмине.