Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

Ханон се ощипа, за да се отърси от фантазиите си. „Не се уповавай на напразни надежди“, помисли си горчиво. Бурята не показваше признаци на утихване. Всяка следваща вълна можеше преспокойно да ги преобърне. Мелкарт още не ги беше удавил, но божествата по природа си бяха капризни и богът на морето не беше изключение. Достатъчно беше малко по-силно люшване и лодката им щеше да се обърне с дъното нагоре. Ханон се помъчи да сдържи сълзите си. Какви шансове имаха? Дори да оцелееха до изгрев-слънце и семействата им да откриеха, че са изчезнали, вероятността да ги намерят в открито море беше почти никаква. Без храна и вода щяха да умират мъчително, в продължение на дни. Това страшно осъзнаване накара Ханон да затвори очи и да се замоли да ги застигне бърза смърт.

Въпреки силния дъжд, който го беше измокрил до кости, Малх се беше върнал от събранието на Съвета на старейшините в отлично настроение. Сега стоеше с чаша вино под портика, който минаваше покрай централния двор на къщата, и гледаше как дъждовните капки се разбиват в бялата мраморна мозайка на няколко крачки от него.

Страстната му реч беше минала точно както искаше, което го изпълваше с огромно облекчение. Откакто пратеникът на Ханибал преди седмица го беше натоварил с тежката задача да обяви пред старейшините и суфетите, че военачалникът възнамерява да атакува Сагунт, Малх беше разкъсван от тревоги. Ами ако съветът не подкрепеше Барка? Залогът беше по-висок от всеки друг път.

Репресиите срещу съюзническите племена бяха повод за Ханибал да атакува Сагунт, но всички знаеха, че намерението му е да провокира реакцията на Рим. И в същото време, благодарение на отлично избрания момент, тази реакция нямаше да е военна. Сериозните размирици в Илирик означаваха, че и двамата консули на Републиката вече са заети и войските им са въвлечени в конфликта на изток. През следващия военен сезон Рим можеше да отправя само празни заплахи. След това обаче разправата щеше да е неминуема. Ханибал не се безпокоеше от това. Той бе убеден, че е настъпило времето за нова война срещу стария враг и Малх напълно споделяше мнението му.

Въпреки това убеждаването на онези, които управляваха Картаген, си оставаше много трудна задача.

Жалко, помисли си Малх, че Ханон не беше в залата, за да чуе най-добрата му реч досега. Накрая целият съвет беше скочил на крака и приветстваше идеята за подновяване на конфликта с Рим. А в същото време Ханон най-вероятно ловеше риба . Новината за огромния пасаж риба тон край брега беше плъзнала из целия град. Сега Ханон сигурно прахосваше парите от улова за вино и курви. Малх въздъхна. Момент по-късно, след като чу гласовете на Сафон и Бостар от коридора, който водеше към улицата, настроението му се подобри. Поне другите му двама синове бяха тук. Сега те се появиха, като изтръскваха мокрите си наметала от дъждовните капки.

— Чудесна реч, татко — сърдечно каза Сафон.

— Наистина беше отлична — съгласи се Бостар. — Въртеше ги на пръста си. Нямаше как да реагират другояче.

Малх направи скромен жест, но вътрешно се разтапяше от удоволствие.

— Най-сетне Картаген е готов за войната, за която се готвихме толкова много години. — Той отиде при масата, на която имаше червена стомна и няколко чаши. — Да вдигнем наздравица за Ханибал Барка.

— Жалко, че Ханон не чу речта ти — каза Сафон и хвърли заплашителен поглед на Бостар. Баща им, който беше зает да налива виното, не го видя.

— Така е — отвърна Малх, докато им подаваше пълните чаши. — Подобни събития не се случват често. До края на живота си момчето ще съжалява, че е изкръшкало, докато се е ковала история. — Отпи глътка вино. — Вие видяхте ли го?

Последва кратко неловко мълчание.

Малх ги изгледа един по един.

— Е?

— Видяхме го сутринта — призна Сафон. — На път към агората. Беше със Суниатон.

Малх изруга.

— Трябва да е било точно след като офейка от къщи. Малкият нахалник се направи на глух за виковете ми! И на вас ли ви се измъкнаха?

— Не точно — неловко отвърна Сафон и отново изгледа многозначително Бостар.

Малх долови напрежението между синовете си.

— Какво стана?

Бостар се прокашля извинително.

— Разговаряхме, след което ги пуснахме. — И се поправи: — Аз ги пуснах.

— Защо? — гневно извика Малх. — Нали знаеше колко важна ще е речта ми.

Бостар се изчерви.

— Съжалявам, татко. Може и да съм постъпил неправилно, но нямаше как да не си помисля, че Ханон също като нас скоро ще замине на война. И че засега е все още момче. Реших да го оставя да си поживее, докато все още може.