Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

— Не. — Аврелия поклати глава. — Нищо такова.

Атия тропна с крак и зачака допълнителни обяснения. След малко стана ясно, че такива няма да има. Ноздрите ѝ се разшириха.

— Е?

Аврелия виждаше, че търпението на майка ѝ е на изчерпване. Точно тогава обаче видя един мишелов, реещ се в небето над тях. Ловуваше. Също като Квинт. Гневът ѝ се разпали отново и тя забрави за изпълнената с очакване публика.

— Не е честно! — извика тя. — Аз стоя тук в градината , докато той върви по дирята на мечка.

Атия не изглеждаше изненадана.

— Чудех се дали това не е причината. Значи и ти искаш да ловуваш?

Аврелия кимна начумерено.

— Също като ловкинята Диана.

Майка ѝ се намръщи.

— Ти не си богиня.

— Знам, но… — Аврелия леко се извърна, така че робите да не видят сълзите в очите ѝ.

Лицето на Атия омекна.

— Хайде стига. Ти си млада жена, или скоро ще станеш такава. При това красавица. Естествено, твоят път ще бъде различен от този на брат ти. — Тя вдигна пръст, за да предотврати евентуални протести. — Това не означава, че съдбата ти е лишена от стойност. Да не мислиш, че аз съм безполезна?

Аврелия се ужаси.

— Разбира се, че не, майко.

Усмивката на Атия беше широка и окуражителна.

— Именно. Може и да не ходя на лов или война, но въпреки това позицията ми е силна. Баща ти разчита на мен за безброй неща — както един ден ще разчита и твоят съпруг. Въртенето на домакинството е само една малка част от това.

— Но ти и татко сте избрали да се ожените — запротестира Аврелия. — Направили сте го по любов!

— В това отношение извадихме късмет — призна майка ѝ. — Но го направихме без одобрението на семействата ни. И тъй като отказахме да следваме желанията ни, те ни отлъчиха. — Лицето на Атия стана тъжно. — Това направи живота ни труден за много години. Например аз никога повече не видях родителите си. И те никога не са виждали теб или Квинт.

Аврелия се почувства поласкана. Никога досега не беше чувала тази история.

— Но си е заслужавало, нали? — умолително попита тя.

В отговор получи бавно кимане.

— Може и да е така, но не искам и ти да се сблъскваш със същите трудности.

Аврелия се наежи.

— По-добре това, отколкото да се омъжа за някой тлъст дъртак!

— Подобно нещо няма да ти се случи. Баща ти и аз не сме чудовища. — Атия сниши глас. — Но искам да разбереш следното, дъще — ние ще уредим годежа ти с някой по наш избор. Ясно ли се изразих?

Аврелия видя стоманената решимост в очите на майка си и се предаде.

— Да.

Атия въздъхна, доволна, че опасенията ѝ са останали незабелязани.

— Е, значи се разбрахме. — Видя опасението в очите на дъщеря си и добави: — Не се бой. Ще намериш любовта в брака си. Тя може да се развие с времето. Попитай Марциал, стария приятел на баща ти. Той и жена му били сгодени от семействата им, а ето че са изцяло отдадени един на друг. — Тя вдигна ръка. — А сега е време да запретнеш ръкави. Животът продължава независимо от чувствата, а семейството ни разчита на тази градина.

Със слаба усмивка Аврелия посегна да хване ръката на майка си. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото си мислеше.

И въпреки това продължаваше да поглежда към мишелова и да си мисли за Квинт.

Квинт следва кучетата около четвърт час, преди да стигнат до звяра.

Изведнъж от дърветата отпред се чу силен лай, който бързо се смени с пронизително квичене. С бясно разтуптяно сърце Квинт се закова на място. Ролята на кучетата беше просто да притиснат мечката, но винаги се намираше някое по-настоятелно. Участта му беше горчива, но неизбежна. Важното беше, че са открили мечката. В потвърждение на това подновеното ръмжене на кучетата беше посрещнато от дълбок заплашителен рев.

От ужасяващия звук Квинт усети острото парене на стомашна киселина в гърлото си. Ново пронизително квичене му каза, че още едно куче е било ранено или убито. Засрамен от страха си, Квинт преодоля гаденето. Не беше време да се помайва. Кучетата си бяха свършили работата, сега той трябваше да свърши своята. Той промърмори още молитви към Диана и се втурна към врявата.

Щом изскочи на поляната, се намръщи от познатата гледка. Двамата с Аврелия често бяха брали къпини тук. Откритото пространство, окъпано от слънчева светлина, беше обрасло с бодливи храсти, по-високи от човешки бой. По склона към долината ромонеше поток. Тук-там лежаха дебели изсъхнали клони, земята беше покрита с диви цветя, но погледът на Квинт беше привлечен към борбата, която се развиваше в сянката на един висок кипарис. Четири кучета бяха притиснали мечка към ствола на дървото. Ръмжащ от ярост, звярът се нахвърляше към мъчителите си, но кучетата отскачаха бързо, по-далеч от обсега на лапите му. Всеки път, когато мечката се отдалечаваше от дървото, кучетата се хвърляха да я хапят по задните крака. Положението беше безизходно — ако мечката напуснеше защитата на дървото, кучетата ѝ се нахвърляха от всички страни, а ако останеше на мястото си, те не можеха да ѝ се опрат.