Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

Погледна баща си, но той само отвърна безмълвно на погледа му. Нямаше да му помогне.

Един от галите се закашля в опит да прикрие смеха си. Квинт се изчерви от гняв, но Фабриций не направи нищо. Нито пък Агесандър. Квинт отново погледна баща си, но погледът на Фабриций беше твърд. Нямаше да получи съчувствие, нито пък галите щяха да бъдат наказани. Днес той сам трябваше да си спечели уважението на надзирателя и робите. Отново се замисли. Накрая му хрумна нещо.

— Къпини — изтърси той. — Мечките обичат къпини. — По-нагоре поляните по южните склонове бяха обрасли с бодливите храсти, които даваха плод много по-рано от онези, които растяха по склоновете с друга ориентация. Мечките прекарваха по-голямата част от живота си в търсене на храна. Мястото изглеждаше напълно подходящо за търсене.

Сякаш по даден знак характерното чукане на кълвач наруши тишината. Звукът тутакси се повтори от друго място. С разтуптяно сърце Квинт затърси по дърветата и най-сетне видя не един, а два черни кълвача. Неуловимите птици бяха свещени на Марс, бога на войната. Добра поличба. Квинт се обърна и тръгна в напълно различна посока.

Усмихнатият му баща вървеше плътно зад него, следван от Агесандър и галите.

Вече никой не се смееше.

След малко молитвите на Квинт получиха наистина царствен отговор. Той беше проверил няколко поляни, но без резултат. Накрая обаче, в сянката на един висок бор, попадна на прясно изпражнение. Формата му, размерите и характерната миризма не можеха да се сбъркат и на Квинт му идеше да извика ликуващо. Той пъхна пръст в тъмнокафявата маса. Средата ѝ не беше изстинала напълно, което означаваше, че мечката е минала оттук сравнително скоро. Освен това наблизо имаше много къпини. Квинт кимна на татуирания и посочи земята. Галът се приближи и двете му кучета моментално се насочиха към купчината. Започнаха да скимтят развълнувано, като душеха ту изпражненията, ту въздуха. Сърцето на Квинт се разтуптя по-бързо и галът го погледна въпросително.

— Пусни ги — нареди Квинт и погледна другите роби. — И вие пуснете вашите.

След тръгването на Квинт и баща им Аврелия се вкисна още повече. Причината за лошото ѝ настроение беше проста. Брат ѝ беше отишъл на лов за мечки, а тя трябваше да помага на майка си, която наглеждаше робите в градината до вилата. Това беше един от най-натоварените периоди на годината, когато растенията поникваха от земята. Девесилът растеше до зеления синап, кориандъра, киселеца, седефа и магданоза. Зеленчуците бяха още по-разнообразни и осигуряваха на семейството храна през по-голямата част от годината. Имаше краставици, праз, зеле, кореноплодни, както и копър и лапад. Лукът, който беше в основата на всяка добра рецепта, се отглеждаше в огромни количества. Чесънът, предпочитан заради силния си вкус и лечебните си свойства, също изобилстваше.

Аврелия знаеше, че се държи детински. Преди няколко седмици с удоволствие беше опънала въженцата, по които щяха да растат билките и зеленчуците, и бе показала на робите къде да изкопаят дупките, така че всяко растение да получава правилното количество вода. Както обикновено, лично се бе заела да посее малките семенца. Това беше нещо, което правеше от съвсем малка. Днес, когато растенията вървяха добре, основните занимания бяха поливането и плевенето. На Аврелия обаче изобщо не ѝ пукаше — ако питаха нея, цялата градина можеше да си буренясва, колкото си иска. Тя стоеше начумерена отстрани и гледаше как майка ѝ дава нареждания. Дори Елира, с която се разбираха добре, не успя да я убеди да се включи в работата.

Атия не ѝ обръщаше внимание известно време, но накрая ѝ писна и я извика:

— Аврелия! Ела тук.

Аврелия се затътри към майка си.

— Мислех си, че работата в градината ти харесва — жизнерадостно каза Атия.

— Харесва ми — промърмори Аврелия.

— Тогава защо не помагаш?

— Не ми се занимава. — Аврелия отлично осъзнаваше, че всеки присъстващ роб ги подслушва, и това изобщо не ѝ харесваше.

Атия обаче изобщо не се интересуваше от това кой ги чува.

— Болна ли си? — настоятелно попита тя.

— Не.

— Тогава какво има?

— Няма да разбереш — измънка Аврелия.

Атия повдигна вежди.

— Така ли? Да видим.

— Ами… — Аврелия забеляза, че най-близкият роб я е зяпнал. Кръвнишкият ѝ поглед го накара да се извърне, но това не ѝ достави особено удовлетворение. Майка ѝ я гледаше с очакване. — Заради Квинт е — призна тя.

— Карали ли сте се?