Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

Двамата коленичиха един до друг в полумрака и отправиха мислено молитвите си към боговете.

Квинт повтори онези, които беше отправил в стаята си. Те донякъде успокоиха страховете му, но не ги разпръснаха. Когато приключи, срамът му за Елира беше изчезнал, но все пак изпита неудобство, когато се изправи и видя, че майка му го гледа.

— Предците ти ще бдят над теб — тихо каза тя. — Ще ти помагат в лова. Ще насочват копието ти. Не го забравяй.

Беше видяла страха му. Засрамен, Квинт кимна отсечено.

— Тук си бил значи! Търсих те. — Фабриций влезе при тях. Нисък и набит, червендалест, с късо подстригана коса, вече повече сива, отколкото кафява, гладко обръснат. Вече беше облечен за лов — стара туника, колан с кинжал с дръжка от слонова кост и здрави кожени сандали. Дори в цивилно облекло успяваше да прилича на войник. — Каза ли си молитвите?

Квинт кимна.

— По-добре да се подготвяме.

— Да, татко. — Квинт погледна майка си.

— Върви — каза Атия. — Ще се видим по-късно.

Квинт се обнадежди. „Явно си мисли, че ще успея“.

— Време е да си избереш копие. — Фабриций го отведе в единия от складовете, където държеше оръжията и доспехите си. Квинт беше влизал тук само няколко пъти, но това бе любимата му стая в къщата. Тръпка на вълнение премина през него, когато баща му извади ключ и го пъхна в катинара. Той се отвори с тихо щракане. Фабриций дръпна резето и отвори вратата.

В малкото помещение все още цареше полумрак, но погледът на Квинт моментално беше привлечен от дървената стойка, на която беше поставен характерен беотийски шлем с широка периферия. Онова, което го караше да изпъква, беше гребенът от червен конски косъм. Макар да беше избледнял от времето, ефектът му си оставаше все така впечатляващ. Квинт се усмихна, спомняйки си деня, когато баща му беше забравил вратата отворена и той беше нахлупил тайно шлема, като си представи, че вече е голям мъж и конник в някой римски легион. Копнееше за деня, когато ще има такъв шлем.

На пода под шлема имаше прости бронзови наколенници. До тях беше подпрян кръгъл кавалерийски щит от волска кожа. До щита имаше дълъг меч с дръжка от кост в кожена ножница с бронзови скоби — гладиус хиспаниензис . Според баща му оръжието било възприето от римляните след като го открили в ръцете на иберийски наемници, сражаващи се за Картаген. Макар все още да беше необичайно конник да носи подобен меч, вече буквално всеки легионер беше въоръжен с него. Прав и двуостър, дълъг почти колкото човешка ръка, гладиусът беше смъртоносно оръжие.

Квинт гледаше със страхопочитание как Фабриций прокарва с обич пръсти по шлема и докосва дръжката на меча. Тези свидетелства за някогашния живот на баща му го очароваха; той също копнееше да овладее същите бойни умения. Макар да беше добър в лова, Квинт не разбираше почти нищо от боравене с оръжия. Римляните ги овладяваха, когато влизаха в армията, а това нямаше да се случи, преди да е навършил седемнайсет. Уроците му, които включваха военна история и тактика, както и лов на глигани, трябваше да му стигнат. Засега.

Фабриций пристъпи към стойката за оръжия.

— Избирай.

Квинт се загледа с възхита в различните видове метателни и тежки пехотински копия, наредени пред него, но днес нуждите му бяха специфични. Повалянето на нападаща те мечка силно се различаваше от поваляне на вражески войник. Нуждаеше се от много по-голяма възпираща сила. Пръстите му инстинктивно се свиха около дебелата ясенова дръжка на копие, което беше използвал и преди. То имаше широк двуостър връх с формата на лист, прикрепен към дървото с помощта на дълъг кух накрайник. От двете страни на накрайника стърчаха дебели железни шипове, чиято цел беше да попречат на звяра да стигне до държащия копието. Иначе казано, до него.

— Това — каза той, като се мъчеше да пропъди тези мисли от ума си.

— Мъдър избор — каза баща му. В гласа му се долавяше облекчение. Той тупна Квинт по рамото. — Друго?

Квинт с вълнение осъзна, че му е даден пълен контрол върху лова. Дните и седмиците от предишните две години, които беше прекарал в учене как да проследява плячката си, бяха приключили. Той се замисли за момент.

— Шест кучета би трябвало да са достатъчно. По един роб за всеки две. Агесандър също може да дойде. Той е добър ловец и ще държи робите под око.

— Друго?

Квинт се разсмя.

— Малко храна и вода не биха попречили, предполагам.

— Добре — съгласи се баща му. — Ще ида в кухнята да дам разпореждания. Защо не идеш да избереш робите и кучетата?