Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Борис слезе от фиакъра и се разплати. Къщата бе потънала в мрак. Застана пред желязната порта и натисна бутона на електрическия звънец. Беше точно осем без една минута. Не виждаше никого нито в двора, нито пък къщата даваше някакъв признак на живот. Но след малко от къщата излезе един лакей, облечен в черно, прекоси алеята и отвори желязната порта. После направи знак на Борис да го последва. Запътиха се, без лакеят да проговори. Изкачиха стъпалата пред входа на дома и влязоха. В преддверието Борис съблече пелерината си и я подаде на мълчаливия лакей заедно с цилиндъра и ръкавиците. Тръгнаха по една извита мраморна стълба, която водеше до един коридор с картини. Той свършваше с една голяма врата. Лакеят застана пред нея и широко я отвори. Чу се бавен мъжки глас, доста силен, който отекна като ехо в празната къща.

— Влезте!

Борис прекрачи прага и се намери в една огромна зала. Цареше полумрак. Тежките завеси бяха спуснати. Приличаше на оръжеен музей. Цялата бе в картини от битки и по стените имаше накачено оръжие от римските щитове, гръцките дротици през арбалетите, ятаганите, мускетите, пушките — до съвременните на Скарлатов оръжия. Подът бе постлан с дебели ориенталски килими. В дъното на залата съзря фигура на мъж в черно, в гръб, и озарена от пламъците на камината. Борис не пристъпи, а остана до вратата, която се затвори зад него.

— Барон Захариас? — попита тихо Скарлатов. Мъжът се обърна със скръстени ръце и каза:

— Можете да ме наричате и така, а можете да ме наричате Авадон, Аполион или както ви е угодно, защото аз нямам име, нямам родина, нямам националност. Не принадлежа към никоя религия или, по-точно, изповядвам всяка религия.

Очите на Скарлатов свикнаха с полумрака. Сега той разгледа барон Захариас. Беше нисък на ръст, слаб, с черни мустаци, завити нагоре. Но това, което поразяваше, бе неговото облекло. Носеше черен фрак, черна риза с проблясващи черни диамантени копчета, черна вратовръзка и панталони. Черни камъни на копчетата за ръкавели и черен диамант на вратовръзката. Инстинктивно го нарече в себе си черния принц. Лицето на мъжа нямаше мимика. То бе масковидно, изсушено като мумия и това впечатление се подсилваше от голия му череп. Беше възрастен и все пак не можеше да се определят точно годините му. В бледата светлина лицето му в своята безжизненост всяваше страх. Мъжът продължи с глас, който отекваше в залата.

— Аз очаквах да дойдете… Вие също не сте този, за когото се смятате. Един ден ще разберете кой сте всъщност и към кои принадлежите. Сега е още рано… Още дълги години ще търсите своето име, своето истинско „аз“ и може да го намерите, а може и да не го намерите в сегашния си живот… Но аз знам кой сте!…

В първия миг всичко беше толкова неочаквано и странно, че Борис се стресна. Но скоро се взе в ръце.

— Тогава може би знаете, че идвам за сделка.

— Сделка? Тя ще бъде уредена от моите подчинени. Жалка сделка, нищожна!…

Борис и не попита дали говорят за една и съща работа. Чак сега той се приближи и остави на масичката до камината списъка на оръжието.

— Благодаря ви…

Двамата продължиха да стоят прави около огъня.

— Вие мислите сериозно, че няколко хиляди франка значат нещо за мене? Аз ви повиках с мисълта си, за да ме изслушате!… Ние, избраниците, движим човешката история, ние я правим. Какво са Наполеон, Александър Цезар… Наши подчинени, които ние караме да изпълнят волята ни. Ето аз продавам оръжие на някакви жалки терористи. Те вършат своето дело и се сблъскват със слугите на турската империя. Но това, че се бият с модерно оръжие от мен, принуждава цялата турска армия да се превъоръжи, да закупува най-ново оръжие в огромно количество!… И щом то е налице, има и хора, които да го носят, а то никога не мълчи. Само̀ почва да стреля. И ето, отново ходът на световната история забързва, отново кръв и смърт, и след кратка почивка — нисшите същества, направлявани от нас, се вкопчват в битка на живот и смърт помежду си. И пак ние продаваме оръжие!… Явяват се нови пълководци, а нашите имена никой не знае! Никой не предполага, че ние, именно ние, сме принцовете на тоя свят! Вярно е, че ние събираме златото. То е символ на нашата мощ, но истинската ни мощ е в това, че сме избрани да ръководим света, а само ние знаем къде той отива и докога ще съществува!…

Борис го слушаше учуден, но не смутен. Той е побъркан, реши изведнъж в себе си.

— Бароне, преди няколко години в Берн умря един човек. Беше професор и завърши като луд. Той също смяташе, че светът се състои от няколко избраника, а останалото човечество е техен тор.