Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— След два дни тръгвам, господин Скарлатов. Елате! — Не изпускайте щастието си! Предполагам, че и Вие сте зле материално. И на Вас Ви трябват пари.

Да, на Скарлатов му трябваха пари, и то много пари, но възрази:

— Доказано е, че от рулетка не може да се спечели, по-точно печелят собствениците!…

— Не е вярно! Освен всичко друго, това е единствената възможност да бъда самостоятелен и да не завися от хората!…

Това графът изрече така убедено и с такъв наивитет, че Борис истински се замисли за неговото умствено състояние. Разделиха се малко преди моста, но Борис не се прибра в къщи. Той седна на една пейка, изчистена от снега, в Жарден д’Англе. Беше тъмна нощ, но не усещаше студ. Силата и възбудата, която излъчваше Конрад Щаренберг, му се беше предала. Той гледаше пред себе си елхите, отрупани със сняг, но не ги виждаше. Защото в тоя момент си представи рулетката и златото, много злато, което печели с един удар!… Опита се да изхвърли тая мисъл от главата си, мисълта за единствения удар, спасителния удар в живота, който би му дал всичко, от което се нуждаеше. Но не можеше да се отърве от това видение. Борис стана.

— Започвам да полудявам… — каза гласно той.

Още долу, от улицата, видя, че прозорецът на мансардната му стаичка светеше. Завтече се, бързо отключи и влезе. Мадам Ролан усмихнато го посрещна.

— Господин Скарлатов, имате гост… Един много изискан мъж. Шик, с такива хубави маниери!… Простете, че го поканих във Вашата стая… Оля-ля-а-а-а… доста е разхвърляна… Чака Ви. Правих му компания, докато дойдете.

Борис се изкачи на няколко скока и отвори вратата на стаята си. Елегантният мъж, който седеше до бюрото, стана и тракна с токовете, като се поклони.

— Полковник Стоев. Интендант от българската армия.

— Скарлатов, студент. По какъв повод ме търсите?

— Господине, аз от дълги години работя съвместно с Вашия баща. Той е мой патрон! Искам да изразя задоволството и радостта си, че сега се запознавам със Скарлатов-син.

Борис сухо каза:

— Не разбирам връзката.

— Мога ли да седна?

— Моля…

Полковникът седна. Борис също, но така, че разстоянието между двамата да бъде по възможност най-голямото. Стоев беше човек, който внимателно наблюдава събеседника. Веднага разбра, че стъпва на хлъзгава почва с името на стария банкер.

— Поводът, по който идвам, съвсем не е свързан с баща Ви. Господин Скарлатов, идвали ли са при Вас двама македонски революционери?

— Двама терористи?

— Можем да ги наречем и така, ако не действаха от името на най-мощната нелегална политическа организация на Балканския полуостров. Но, за да не губим време, ще пристъпя направо към работата. Въпросните лица са упълномощени да купят оръжие и боеприпаси. Вярвам, че знаете това…

Борис бързо съобрази, че сега е моментът да прекъсне разговора. Но любопитството му бе голямо, затова реши да го проведе докрай, с цел да получи необходимите сведения. Спомни си молбата на Матов, ето защо кимна с глава. Полковникът продължи:

— Отлично! Вие не сте се наели с тази работа и правилно! Предполагам, че подозирате в каква каша бихте се забъркали?…

Борис се ядоса. Този нахален тон направо го вбеси. Сякаш някакъв дух на противоречието започна да го ръководи.

— Обещах да проуча въпроса — отвърна той.

Полковникът млъкна. Беше изненадан.

— Значи така… Приели сте да бъдете съветник? При това положение вярвам, че са Ви уведомили какви стъпки са направени.

Борис нямаше и понятие какво се е правило преди него, но реши да блъфира.

— Господин полковник, в течение съм на всичко. Вие досега се опитвахте по наивен начин да разберете какво смятам да предприема. Естествено е, че няма да Ви кажа нито дума! При това положение считам разговора за приключен, освен ако желаете непременно да издекламирате Вашия монолог.

Полковникът взе една чаша от бюрото. Погледна я. Там нямаше нищо. Но Борис мълчеше.

— Е, добре, господин Скарлатов… Сякаш виждам баща Ви пред себе си… Парите на Организацията са преведени на Запад с посредничеството на Търговска банка Скарлатов и син. Не искайте от мене да Ви кажа къде!

— Банката е Мезон Щерн! Стоев стреснато го погледна.

— Значи и това са Ви съобщили?

— Полковник Стоев, Вие лично какво направихте, за да задоволите искането на Организацията?

— Господине, аз съм офицер от българската армия. Наистина патриотичният ми дълг е да подпомагам нашите братя в Македония. Но ако нещо се случи, плащам аз! Разбирате сега, че можех да бъда страна в сделката само като частно лице. Вземете в съображение, че в случая нямаше да има нужда от нелегален трафик. Оръжието е складирано на самата турско-българска граница. Ако се бяхме споразумели, прехвърлянето му щеше да е детска шега!…