Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

О-хо, си каза Борис. Значи тия преговори имат дълга предистория и чак сега научавам.

— И все пак, господин Стоев, защо не осъществихте сделката?

— Намериха се разни типове, които внушиха на двамата терористи, че оръжието е остаряло и бракувано от българската армия.

— Но щом сте тук, в Швейцария, значи не сте изгубили надежда… Може би печалбата не е за изпускане?

— Печалба за мене няма да има никаква!

— Разбирам. Патриотичен дълг. Но като доверено лице ви питам, как смятате да набавите оръжието? Да го купите откъде?

— Господине, ако не се казвахте Скарлатов, щях да помисля, че имам работа с невежа. Знаете добре, че Шнайдер, Круп и Армстронг не биха продали и патрон на частно лице.

— Това знам! — излъга смело Скарлатов. — Става дума… кои ще бъдат посредниците, тъй като са верига. Интересува ме името на главния посредник.

— Аз няма да отговоря на този въпрос. Не мога да ви отговоря!

— В такъв случай ще дам препоръка на моите довереници да бъдете изключен като един от посредниците в сделката!

Полковникът мълчеше. Той наистина не можеше да каже нищо за трафика на търговията с нелегално оръжие, тъй като собствената му кожа бе по-мила от най-голямата печалба.

— Не правете това, господин Скарлатов. Аз ви предлагам блестяща сделка! Няма да има нито нужда от фабрики, нито от посредници. Вие сте студент. Колкото и да е богат баща ви, едва ли би покрил всичките ваши нужди и желания. Обяснете им, че е невъзможно тук да купят оръжие. Тогава ще бъдат принудени да се върнат на първото ми предложение за оръжието на границата. Ще делим печалбата на две!

— Печалбата ви като посредник?

— Не. Почти цялата сума. Оръжието не ми струва нищо. Господин Скарлатов, нека не се самоизяждаме като българи!…

— Вие знаете по-добре от мене какво значи негодно оръжие за революционери! Една истинска касапница!…

— Годно е! Само е малко остаряло…

В тоя момент една мисъл осени Борис. Тя се яви внезапно като повей от дълбините на съзнанието му, както на артистите се явява внезапно вдъхновението. Той попипа портфейла си във вътрешния джоб и каза:

— Господине. Смятате ли, че вие сте единственият, който може да осъществи тази сделка?

— Не мисля, а твърдя!

— Ами ако ви докажа обратното?

— Тогава ще се откажа от нея.

Скарлатов извади от джоба си портфейла. Там някъде бе оставил визитната картичка. Извади я.

— Господине, прочетете това…

Полковник Стоев стана, отиде при него и прочете визитката. Челото му се изпоти.

— Господине, вие сте самият дявол. Надминахте баща си! Приемете моя… моя поклон!…

Борис се усмихна, когато видя, че Стоев наистина изискано се поклони. Този човек умееше да губи. С това му стана донякъде симпатичен. Съобрази също, че сам едва ли би свършил някаква работа. Полковникът щеше да бъде добра маша.

— Не го приемайте толкова трагично, полковник… Все пак ще ви имаме предвид!…

— Благодаря, господин Скарлатов. Заслужавах си този шамар. Аз ви подцених. Никога втори път няма да сторя тази грешка. Ако съм ви нужен, ще ме намерите в хотел „Екселсиор“. Ще бъда в Женева още една седмица.

Борис стана от бюрото. Офицерът също.

— Имам чест — каза Скарлатов.

Полковникът кимна, искаше да каже нещо, но после се завъртя на токовете и напусна стаята с приведена глава. Борис не го изпрати. Остана до бюрото. Всичко му беше странно и чудно.

— Боже господи, какво правя аз?! — каза той гласно.

Още държеше визитната картичка в ръка. Чак сега я разгледа подробно. На едната й страна имаше златен герб с полумесец, звезди и пирамида. Отдолу се четеше името:

БАРОН БАЗИЛ ЗАХАРИАС

Обърна я. Със старинни черни букви бе написано на френски: „както сянката следва тялото, кармата [95]следва нас. Всеки по необходимост трябва да вкуси това, което самият е правил!“

На другия ден Скарлатов се отправи към „Ландолт“. Поговори кратко с Матов. Разправи му докъде е стигнала работата. Следобед с негово съдействие се срещна с двамата терористи в италианската таверна. Там уточниха някои подробности и взе списъка на исканото оръжие. Останалото време до мръкване посвети на себе си. Изкъпа се, избръсна се. Извади една риза и внимателно се облече. Без да иска, се вълнуваше. Отиваше на риск. Не познаваше този мистичен барон. Не знаеше как ще се отнесе към него, ако изобщо благоволи да го приеме…

Навън се беше вече стъмнило. Любопитството му се толкова засили, че набързо си метна пелерината и тичешком излезе на улицата. Гъста мъгла се бе спуснала над Леманското езеро и крайбрежния булевард. Скарлатов се загърна и с бързи крачки тръгна към резиденцията. Чу зад себе си тракането на копита и видя един фиакър. Той го спря. Макар и да не бе далеч, но за тежест реши да отиде с превозно средство. Сега играеше ролята на зрял, солиден мъж, комуто предстои сериозна финансова сделка, и Борис взе напълно да се вживява в нея. Фиакърът се движеше бавно по крайбрежния булевард. Спря пред една странна къща с кули, с причудливи и начупени форми. Имаше вид на миниатюрен рицарски замък и впечатлението се засилваше от падналата мъгла. Оградата бе цялата от дълги стволове на пушки с щикове, каквито са били пушките в наполеоновите войни. Върху колоните край портата стояха два малки бронзови топа, а върху крилата на портата от ковано желязо имаше също два щика с бога на войната Марс.