Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

В началото на декември, когато веднъж излезе от Библиотеката и вън бе вече тъмно, купи от близката будка някакъв вечерен вестник. Там, на първа страница, видя портрета на двамата македонски терористи и още един непознат. Под уличната лампа прочете сравнително краткото съобщение, но с обширен коментар. Пишеше, че трима терористи направили атентат, като вдигнали във въздуха цяла влакова композиция в отсечката между гара Кара-Суле и Солун. Влакът бил военен. Броят на загиналите бил сравнително малък, но всички били войници и офицери. Единият терорист загинал по време на експлозията, другият бил убит два дни по-късно при престрелка. Третият, тежко ранен, бил публично обесен на площада във Воден. А в коментара към събитието европейският печат го представяше по традиционния начин като углавно престъпление на поредната разбойническа банда — както в повечето случаи осветляваше трагедията на Македония. Така вестниците създадоха картина на това революционно движение, която малко се отличаваше от тая на сицилианската мафия. Борис бе обхванат от неудържим гняв. Просто се задушаваше и без да мисли, тръгна към „Ландолт“.

А там отдавна бе почнало траурно събрание в памет на загиналите. Борис застана до входа и никой не го забеляза. Събранието водеше Бижев. Откакто бе дошъл в Женева, покрай кореспондентската си работа, той разгърна и голяма дейност по македонския въпрос. Издаваше малък бюлетин на френски, пишеше понякога в швейцарския печат, тъй като владееше езика до съвършенство. А напоследък се заговори за задгранично представителство на македонската организация и вероятно неин резидент щеше да бъде Бижев. Върху тази Македония барем деветдесет на сто от българските политици си изградиха кариерата, помисли Борис.

В момента Бижев казваше обикновените и вече толкова изтъркани думи за жертвата пред олтара на Отечеството… Те безсмислено се лееха от устата му, но още преди да приключи речта си, от дъното на залата се чу мощният баритон на Матов. Той беше станал зад масата с кръвясали очи, брадясал, и този път — наистина пиян.

— Тишина, дявол да ви вземе!… — изрева Матов. Всички онемяха.

— Станете на крака и млъкнете поне за минута! Убити са хора! Хора, които доскоро бяха между нас и ние ги познавахме. Убити са мъченици! Спрете да лаете и им отдайте поклон! Защото не умряха под юрганите си, а умряха за свободата, каквато и да е тя!…

Така в пияно състояние той направи скандала в „Ландолт“, за който после дълго време говореше цялата българска колония. Скарлатов си тръгна, без да дочака края. Беше отвратен от всичко.

Една вечер, към средата на декември, Борис излизаше от семинар. Във фоайето към изхода видя Матов, който разговаряше с Жан портиера. Поздрави го и се спря, тъй като не искаше Жан да разбере, че помежду им е настъпило охлаждане. Освен това го обзе привичното му любопитство, породено този път от странното облекло на приятеля му — груби ботуши с подковани подметки и една полушубка от дебело черно сукно, каквато носеха норвежките моряци. На главата си бе сложил кожен каскет. Матов сърдечно поздрави Борис с ведра и добра усмивка на лицето, сякаш искаше да му каже: „Ти нямаш право да ми се сърдиш, аз не съм те насилил…“. Този човек умееше при нужда да прояви старото си аристократично възпитание и по този начин да обезоръжи събеседника си. Матов хвана Борис под ръка и двамата излязоха.

— Искаш ли да се поразходим и поговорим?

— Тоя път може би ще ми предложиш да подпалим Цариград. Най-сетне да осъществим мечтата на хъшовете!

Матов искрено се засмя на висок глас. Двамата закрачиха и след като пресякоха моста, тръгнаха към кейовете. Вятърът не духаше, небето бе чисто и безоблачно, можеше да се различи всяка звезда, но студът се бе усилил и пронизваше телата им.

В „Петте бора“ цареше топлина и спокойствие. Имаше още няколко посетители, които пиеха виното си, без да нарушават тишината.

— Кирш, двоен! — поръча Матов.

— Грапа — каза Борис.

Когато изпи първата голяма глътка, почувства острия вкус на напитката и след миг топлина се разля по цялото му тяло. Отпи още веднъж, като с това преполови чашата. След толкова дни на глад и безсъние той се отпусна душевно и почувства някаква радост. Матов усмихнат го наблюдаваше.

— Мислиш ли, че алкохолът е нещо лошо? — неочаквано попита Борис.

— Съвсем не! Пиенето е най-великият успокоител, който човечеството е открило. Помисли си как би се чувствал един работник след дванайсет часа скотски труд, ако вечер не изпиеше една чаша?! Именно тя го прави да се почувства човек. Според мене алкохолът е дар на човечеството, един мистичен дар, както е огънят и хлябът.