Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Обожавам коняк! — обяви Симон.

— Не е време да показвате пиянските си дарби!

— Поръчайте още, моля Ви…

— Това беше последният коняк на заведението.

— Добре — въздъхна тя. — Тогава да се махаме оттук…

— Наистина ли искате?

— Разбира се! Това е най-противната сладкарница в цяла Европа. Любимото заведение на мама!…

Дойде келнерката. Скарлатов хвърли една банкнота. Тя беше учудена от големия бакшиш и бръкна в джоба на престилката, за да върне рестото. Но той й направи отрицателен жест.

— Бог да Ви благослови, господине… — рече объркано момичето.

Скарлатов вдигна тъмновинения кожен куфар и тръгна след Симон. Внезапно куфарът се отвори и на килима почнаха да падат всевъзможни женски принадлежности. Объркан, той се опитваше да задържи вещите. Любопитството на околните стигна най-високия си градус. Някои от жените даже се надигнаха, за да видят какво се е случило. Ядоса се, че Симон не си мръдна пръста да му помогне, и тръгна към изхода. Най-сетне събра багажа, затвори куфара и с наведена глава, целият плувнал в пот, излезе от сладкарницата. На улицата вече го чакаше Симон с радостна усмивка.

— Боже Господи! Да бях искала, по-добре не можеше да стане!

Борис все още въздържаше гнева си и като остави тъмновинения куфар на тротоара, сериозно попита:

— Сега какво смятате да правите?

— Нищо. Просто идвам с Вас!

— Но това е глупост! — викна Борис. — Невъзможно! Помислете!

— Омръзна ми вече да мисля! — викна и Симон.

— Симон, бъдете разумна!

— Слушайте, Бо̀рис, ако се опитате да ме изгоните, ще вдигна цялата улица наопаки. Ще почна да крещя и да хапя…

Няколко минувачи се спряха и гледаха разправията, като хвърляха коси погледи към Скарлатов. Той съвсем се обърка. Сега забеляза Радков и Стоянов, които идваха право към тях. „Ландолт“ бе близо до сладкарницата. В същото време се зададе файтон. Борис веднага го спря.

— Тръгвай, чуваш ли! — каза той грубо на Симон и вдигна куфара. Със свободната си ръка хвана нейната ръка и забърза напред, като почти я влачеше. Симон се задъха.

— Бо̀рис, спрете, моля Ви… Уморих се…

— Вървете, дявол да го вземе и багажа, и…

— И какво още? — все пак попита тя.

Скарлатов не отговори и почти насила я натика във файтона.

Когато заизкачваха скърцащите стълби на мансардата, той се стараеше да стъпва тихо и направи знак на Симон. Най-неочаквано тя се засмя. Хазайката явно я нямаше. Влязоха в стаичката му и той тръшна тъмновинения кожен куфар на земята. Симон въздъхна и го погледна.

— Сега ще останете тук! Няма да вдигате никакъв шум! Аз ще изляза и бързо ще се върна…

— Бо̀рис, не ме оставяйте сама, моля Ви… — протегна ръце Симон.

— Престанете да хленчите! Ще гледам нещо да уредя. Връщам се скоро и тишина, по дяволите!…

Той с яд тръшна вратата след себе си.

В следобедните часове целият състав на кафене „Ландолт“ бе на лице. Скарлатов влезе. Получи се същият феномен, както в сладкарницата — всички спряха да говорят. Той видя лицата на Радков и Стоянов. Потърси с поглед Брезов, но никъде не го откри. Запъти се към Бижев в ъгъла на заведението.

— Да си видял Брезов?

— Не се е мяркал от месец…

— Преместил ли се е вече в нова квартира?

— Нямам понятие. Но какво става с теб?

Скарлатов нищо не отговори и се готвеше да тръгне, когато чу реплика зад себе си:

— Парите отиват при пари!…

Бе гласът на Радков.

— Така е… — отговори Стоянов. — На някои лудо им върви… кой на комар… кой на жени…

Борис още не можеше да разбере, но му стана ясно, когато едно младо студентче с присъщата си простотия отиде при него и искрено му рече:

— Хайде, хаирлия да е, бай Борисе! Хем богата, хем хубава!… Нищо, че ти е пристанала. Ще поритат, па накрая ще се съгласят. Голям дявол си!

Скарлатов го хвана за реверите.

— Слушай! — викна той настръхнал. — Ти скоро бой ял ли си?

— Какво лошо рекох, бай Борисе? Всички разправят… Па и ние, българите, не сме кои да е!

— Идиот!

Скарлатов тръгна. Срещна за миг погледите на Радков и Стоянов. Те се усмихнаха. На тротоара, без да иска спря и си хвана челото с длан.

Намери Брезов късно следобед на стария му адрес. Той продължаваше да живее в една от бараките на „Спорт-палас“. Ирландецът го бе оставил, въпреки че Брезов не му бе вече помощник. Спортистите се поддържат все пак… си помисли Борис. Завари го в една стаичка, цялата облепена с афиши за боксови състезания. Обстановката беше бедна, много по-бедна от тая на Скарлатов. Брезов бе навлякъл всички дрехи и отгоре хавлията, привързана с шнур. Отопление нямаше, но видът му бе бодър и весел. Той сърдечно посрещна Борис. Настани го на единствения стол и запали спиртника да направи чай. Извади изпод кревата бутилка ром и наля в чая солидна доза. Напитката го стопли. Брезов му подейства успокояващо. Борис му разказа всичко, каквото се бе случило. Накрая попита за мнението му.