Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Нищо — каза Брезов.

— Но ти разбираш ли в какво положение съм изпаднал?!

— Най-нормално. Не виждам какво те тревожи.

— А ти как би постъпил?!

— Бих я оставил да прави каквото си ще. Ако иска, може да остане да живее и при мадам Ролан. Не предполагах, че е толкова смело момиче, браво!…

— Но аз нямам намерение да се женя!… Аз… аз с нищо не съм виновен. Защо трябваше именно при мене да дойде?!

— Защото ти беше единственият мъж, когото тя познаваше. Не си ли забелязал, че любов, женитби стават между съседи, между младежи и девойки, който живеят в една махала?

— Женева не е България!

— Не е по-различно. По-интересното е защо е така. Не си ли се питал?

— Не!

— Защото в избора човек се спира върху най-близките предмети и хора. Хората са милиони, а изборът е ограничен. Ти посещаваше на времето Щернови. Тя бе още наивно момиче, почти дете. Щернови живеят изолирано от околните, от съседите… Тя няма приятели, приятелки… И насочва вниманието си върху теб. Това е толкова естествено…

— Аз нищо не съм забелязал.

— Странно. Матов и аз забелязахме, мислехме, че знаеш, и че и ти не си безразличен…

— Аз?! Но аз я избягвах!

— Анджък де… — усмихна се Брезов.

— Какво искаш да кажеш?

— Рано или късно, Борисе, това щеше да се случи между вас, но още не си узрял да го признаеш пред себе си.

— Защо така мислиш?

— Не мисля, а знам. Ако всичко бе станало постепенно, с течение на времето, ако ти сам стигнеше до откритието, че си се влюбил, щеше да поемеш инициативата в свои ръце…

— Едва ли!

— … Но тя те изпревари — продължи Брезов, — защото обстоятелствата са я принудили. И сега твоята мъжка Скарлатова гордост се бунтува.

— Излиза, че аз съм виновен! — сърдито каза Борис. Брезов се засмя.

— Не бих казал, но смятам, че носиш известна отговорност. Пък и защо приемаш всичко това трагично? Вземи и човешката страна на въпроса… Момичето се съпротивява, не иска да живее така, както е живяла. Грях ли ще е да й помогнеш и натриеш мутрата на барона и на такива като него?

— А ти би ли й помогнал?

— Аз имам момиче, което ме чака в България. Познаваме се от деца. Родителите ни също. Те са социалисти. Тя вече работи в младежкото движение. И все пак бих помогнал на Симон. Впрочем във вестниците четох, че била сгодена за някакъв граф?

— Един идиот!

— Момичетата на тази възраст могат да направят всичко. Разбираш ли? Може да посегне и на живота си.

— Но това е обществен скандал!

— Какво те интересува? Нали пред себе си си чист? Знаеш ли какво е било отношението към първите социалисти, в България? Родителите ми са разказвали. Били са като прокажени!… Плюй на това гнило общество и върви по своя път, като помагаш на всички угнетени и оскърбени!

Скарлатов си тръгна объркан от разговора с Брезов. Нямаше желание да си дава отговор кое бе вярно и кое не от това, което каза приятелят му. Внезапно почувства как в него бавно се надига онова тъмно, безформено нещо от неизвестните дълбочини на съществото му. Изпита гняв към себе си, към Симон, към Брезов, към всичко и всички. Вървеше с бързи крачки и се мъчеше да се овладее.

Той изкачи тихо стъпалата на мансардата, които сякаш нарочно скърцаха най-много, когато се стараеше да бъде незабелязан. Помъчи се безшумно да отключи вратата, но тя широко се отвори и пред него застана мадам Ролан.

— Господин Скарлатов, няма защо да криете годеницата си! Аз имам вкус и мога да Ви кажа, че е много възпитано момиче. Поздравявам Ви! И моят съвет е да престанете да скитате и се прибирайте навреме!…

— Благодаря за съвета — каза троснато Скарлатов и тръгна към своята стаичка. Той чу гласа на Симон. Тананикаше си някакъв мотив. Отвори вратата. Тя бе облякла домашна роба. Сложила бе стаята му в ред. Имаше даже цветя на масата. Хазайката влезе след него и каза:

— Остава да пренесем двойното легло…

— Мадам, Вие съдена ли сте?

— Не, но защо? — обърка се хазайката.

— Защото скоро ще Ви съдят за сводничество! — каза Борис.

— Но, господин Скарлатов…

Мадам Ролан се просълзи. Симон я прегърна и сякаш тя това бе чакала, за да заговори наново:

— Не се безпокойте, мила… — обърна се тя към Симон. — Напоследък беше много нервен. Преуморен е от четене… Иначе е шик и възпитан мъж! Ще му мине. Всичко ще се оправи! Знам ги аз тия работи…

Най-сетне тя излезе. Борис бе отчаян.

— Ще ида да купя нещо за ядене — каза той.

— Няма нужда. Приготвихме вечеря. Има и десерт.