Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Е, господине, най-после Ви срещнах!… Вие не отговаряте нито на поканите ми, нито на хората, които изпращам. Това е най-малко неучтиво, господине…

— Аз работя, господине, и нямам време за приеми.

— Не става въпрос за приеми, господине, а за работа.

— Аз я върша там, където е моето работно място, господине. Вие знаете, предполагам, къде е Банката ми. Ако не я знаете, попитайте. Всеки ще Ви я покаже. Имам обичая деловите отношения да уреждам в кабинета си. Все пак обадете се… дали ще съм свободен… А сега сме в Юнион-клуб, нали така, господине?… Имам чест… — каза банкерът, леко кимна с глава и седна, без да погледне Бускѐ. Последният след малко излезе с бързи крачки от клуба.

— Ашколсун, Борисе! Мед ми падна на душата! — заговори Димитър Петков. — Само как опули очи — като настъпена жаба…

Но банкерът не го слушаше. Той бе предизвикал най-силния човек в България, бе го обидил и унижил. Въпросът бе доколко този слуга на парижките банкери имаше сила да удари и него, Скарлатов, който бе също френска креация? Ще запомнят ли поколенията това име — Жорж Бускѐ, скрито сред имената на князе, царе и политици? Ще знаят ли някога хората на тая страна името на песа, на финансовия палач на България? — помисли банкерът.

Скарлатов седеше на ниско дървено столче само по жилетка, запретнал крачолите на панталоните, с натопени нозе в големия бакърен леген на килима. Навън бе нощ. Той се чувстваше много уморен от днешния труден ден и не можеше да заспи, тъй като краката го боляха. Тук, в малката спалня, заета от дървеното му легло с вълча кожа пред него, с нощна масичка и малък килим върху пода, той се уединяваше като ранено животно, когато не се чувстваше добре.

На вратата се почука и влезе Никола. Носеше голям, лъскав, бакърен чайник, изпускащ пара. Мълчаливо го сложи на дървената поставка до легена, почака малко, да не би банкерът да иска още нещо, и излезе. Скарлатов взе чайника и наля ново количество гореща вода в легена, толкова, колкото можеше да търпи. Водата беше минерална, но я подгряваха допълнително в кухнята, за да си досипва. Постепенно вкочанясалите му крайници се затоплиха, а заедно с това болката се усили и стана пулсираща. Но той търпеше. Знаеше, че облекчението ще дойде по-късно, когато ще бъде вече в леглото. Той гледаше тънките си старчески крака, бледата, неестествено бяла кожа с изпъкнали вени и белези от рани и чувството, че наближава краят на жизнения му път, още повече се усили. В тази малка спалня, най-тихата стая в къщата, той прекарваше своите мъчителни безсънни нощи, защото със старостта сънят му намаляваше, сякаш тялото му искаше да остане колкото се може повече будно преди най-дългия сън — смъртта. А той мислеше за нея от дълги години. За пръв път такава възможност мина през съзнанието му, когато бе на 39 години. Тогава стреляха по него и го раниха в мускула на бедрото. Една педя по-нагоре и него нямаше да го има. Борис Скарлатов щеше да си отиде от света като животно, без да е мислил, а още по-малко — разбрал какво е това смърт. Тази възможност — не че ще умре, а че щеше да умре, без да е разбрал, го ужаси!… Тогава той не намери опора в религията. Изведнъж се почувства сам в целия свят, изоставен и от Бога, и от Дявола. И трябваше отново камък по камък да изгражда своята философия на живота и смъртта. Затова му пречеше цялото минало и всичко, което бе чул, научил и прочел в тази област на човешкото мислене, наричана най-общо областта на духа.

Целия си живот от тази гледна точка можеше да раздели на три периода. Първият период — на незнанието, на щастливото детство. Тогава всичко му бе ясно, а отношенията с Бога — чисти, безоблачни, такова каквото е и съзнанието на детето — чисто и непорочно. Бе възпитан от майка си религиозно, даже мистично, с цялата суеверна дивотия на затвореното планинско село, където израсна. Спазваше ритуалите на православната църква, но спазваше и обичаите, чиито източници отиваха чак в ония тъмни времена може би на Орфей [45], а може би и преди Орфей, неизличени, въпреки хилядите години от съзнанието на човечеството. Това, което знаеше за другия свят, неземния, бе чул или прочел, но повечето чул. Така в съзнанието му се изгради една стройна схема за Вселената, една манихейска [46]схема, че на Небето се води битка и животът тук, на Земята, е отражение на тази космична битка. Ненапразно се бе родил и израснал в земя-люлка на всички ереси, сред хора, вечно подтискани и вечно бунтуващи се, където човешкият живот имаше по-малка цена от тази на едно добиче!… Но където пък се бе родила тая чудна приказка за Справедливостта, за Тържеството на истината, за победата на Вечния живот над Смъртта, победата на Доброто над Злото, на Свободата над Страха. Тази манихейска приказка се всмукваше още с майчиното мляко, вярваха в нея, тя даваше на милиони хора опора в смъртта, която не е краят, а началото на нещо друго, мъдро и светло. Да, горе на Небето се водеше битка, макар и вече предрешена, и всичко, което ставаше тук, на Земята, бе само едно отражение и затова тя бе по-малко реална от Истината там, на Небето!… А тази битка бе започнала преди Човека, преди създаването на Вселената. Вселената бе замислена от Бога, но изпълнението на този велик план се осъществяваше от неговия Син Христос. На Христос помагаха ангелите. Но ето: между тях най-умният, най-знаещият, най-красивият се възбунтувал. Той не пожелал да приеме авторитета на Бога и Сина. Смятал, че е свободен и може сам да твори, а не да бъде подчинен. Тогава Бог свалил Луцифер [47]тук, на Земята, заедно с ангелите, които се отцепили от Небесното войнство. Бог е могъл да го унищожи в миг, но Вселената внимателно следяла битката. Едно такова унищожение на Луцифер може би щеше да сложи край на разкола, но в съзнанието на другите светове щеше да остане споменът за наказание не на деяние, а на замисъл. Опасно е да наказваш със смърт за неизпълнено намерение. И ето, Бог създал Човека. От този момент Човекът и Земята стават полигонът, предоставен на Дявола да осъществи своя план за Вселената и докаже с устройството на Земята и на човешкото общество своята правота. И резултатът е налице — зверщина, дивотия, войни, убийства, революции, лъжа, страдания. Дяволът се провалил. Той е изобличен пред цялата Вселена. А Човекът? Какво им е виновно това опитно зайче? Но Бог е справедлив! Тогава изпраща Сина си Христос, който казва на хората какво трябва да правят, за да се спасят, като пръв дава пример със своята смърт и възкресение. Всичко оттук нататък следва логично. Тия, които повярват във Възкресението, ще се спасят, а останалите — ще умрат заедно с Дявола. Историята по-нататък ще върви по Апокалипсиса [48]на Йоан [49] — съвършено предопределена. Ще дойдат язвите, ще има и други поличби и ще дойде Звера с числото 666, долината Армагедон, където ще се разрази последната битка, а после Първото възкресение, Хилядогодишният мир и Второто възкресение за Вечен живот и Втората вечна смърт за грешниците, и Новата Земя, и Новото Небе…