Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Ти също участва в тая сделка — каза едноръкият внезапно.

— Доколкото вие ми позволихте. И не можах да продам като вас. Ще чакам по-добри времена…

— Да имах твоите пари и аз бих чакал! Но нямам. Имам само разходи. Вестникът не върви. Давам от собствения си джоб. Скоро ще почна да прося. Но имам още места за продан. В тях ми е надеждата!

— Къде?

— Тук. Тези, най-хубавите до шосето, ги изкупи тогава Отоман банк на безценица. Но не можах да продам местата далеч от шосето. Те са пущинак. Никой не искаше да ги вземе.

— И сега ли още ги имаш?

— Имам ги за таксират! Но ако един ден дойда на власт, а това ще стане скоро, много скоро, тогава вместо София да расте натам, където днешните идиоти я планират, ще расте натук! Това са най-хубавите места на София! Чудя се кой стоеше зад сделката с Отоман банк. Българинът акъл няма! Кой фактически изкупи цялата тая златна земя?… Сигурно е бил чужденец!

— Изкупил ги е някой, който е гледал в бъдещето… — каза старият банкер.

Едноръкият спря и застана срещу него. В погледа му се четеше отчаяние и молба.

— Борисе, трябват ми пари.

— Мене също — каза банкерът.

— Трябват ми пари, защото пропадам! Имаш ли възможност да ми отпуснеш заем?

— В момента никаква — каза банкерът и пак тръгна. Не е лишен от търговска жилка, си помисли Скарлатов. Доведе ме на разходка чак тук, за да огледам земята. Вероятно ще гарантира с нея, но не бива да се поддавам. Сега всеки лев е ценен за мене… Ала земята е дивна… И сделката, която ти предлагат, е великолепна!…

Едноръкият го догони.

— А можеш ли да ми намериш отнякъде заем?

— С какво ще гарантираш?

— С местата! Малко ли е? Виж каква красота!

— По света има много прекрасни места, но никой не ги купува, ако от тях няма печалба. Природна хубост, която не носи пари, си остава просто хубост със стойност за поетите и художниците. Аз не съм нито едното, нито другото, нали?

— Но си приятел! Единственият ми верен приятел и в тебе ми е надеждата! Ти няма да ме изоставиш нали, Борисе?

— Ако облагородиш земята, ако превърнеш пущинаците в овощни и зеленчукови градини…

— Ще минат години! Трябва да хвърля средства… А парите ми трябват сега!

— Но ти губиш!

— Предпочитам да се освободя напълно от земята. Тя ми донесе само кахъри.

— Значи продаваш en block [40]? Колко пари ще искаш?

— Сто и петдесет хиляди лева. Но тя струва десет пъти повече. Ти не знаеш колко е голяма. Като видиш документите, ще се изумиш!…

Не, старият банкер нямаше да се изуми. Той по-добре от едноръкия знаеше колко и какво точно притежава. И сега, като чу цената на земята, взе да го напуска волята. Беше толкова ниска, колкото не бе очаквал!… Почувства тръпки в дланите на ръцете си — предвестник на добрите сделки. Старият банкер имаше воля да се спре, но не и за сделки с печалби от такъв порядък. Той не можа да подтисне вълнението си. За миг в ума му изникна планът, който бе замислил още на времето, но все го отлагаше за момента, когато ще има свободни пари. Сега трябваше да реши. Но това беше само миг. Успя с последно усилие да загаси лумналия огън в гърдите си. После се почувства много уморен. Подухна хладен вятър от планината и усети краката си изстинали. Яви се и болка в прасците. Бяха му развалили единственото удоволствие — разходката!… Сега му бе опротивяло всичко, за разлика от друг път при сделки с успех. Тогава се чувствуваше млад и силен. Но защо винаги изгодните покупки му се предлагаха, когато нямаше пари, когато всеки лев в банката му трябваше?! А той все още вярваше, че ще намери изход за близнаците „Кастор и Полукс“. Скарлатов изпитваше мистично чувство пред печалбата. Смяташе, че ако се откаже от нея, ще предизвика съдбата и късметът ще се отдръпне от него.

— До колко можеш да слезеш в цената? — попита банкерът.

— Имаш ли някого предвид?

— Засега не.

— До сто и четиридесет хиляди!

— Не съм видял документите и не знам фактически с какво разполагаш — излъга старият банкер. Опитваше се за последен път да се измъкне от сделката.

Но едноръкият разбра веднага колебанието му. Беше добър психолог. Трескава надежда блесна в погледа му. Той сложи здравата си ръка върху рамото на приятеля си.

— Борисе, вземи ти земята! Нека не отиде в ръцете на душмани! Вземи я! Без пари ти я давам!…

— Все пак искам да те предупредя. Не мога да дам повече от сто и двайсет хиляди лева, и то на части, в срок от две години.

— Съгласен!

— Изслушай ме! София расте. Ще минат няколко години и тия места цена няма да имат. Сега всеки иска да струпа къща, дом. Тогава цената не на декар, а на квадратен метър ще бъде голяма. Ти ще станеш богат човек, много богат. Но се изисква едно. Именно сега да не продаваш!