Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Бъдещето ли?… За него не мисля. Ще дойда на власт! Ще отделим нови терени, нови парцели. Пак ние ще управляваме, а не князете и генералчетата!…

Горкият, колко е изгладнял за власт!… Той се е поболял в очакване, помисли банкерът и каза:

— Предполагам имаш нотариалните актове и всичко друго…

— Напълно редовни!

— Донеси ги утре сутринта в Банката. Ще видим какво ще направим…

— Борисе, благодаря ти. Доволен съм. За мене не са малко пари. Те ме спасяват. Аз никога няма да забравя това!

— На части, за две години.

— Може ли утре да ми дадеш двайсет хиляди, за да се разплатя с някои от най-зорлиите кредитори?

— Да — кимна банкерът.

— И не се мръщи, моля ти се… Дай да ти стисна ръката!

Едноръкият със замах, както при пазарлък постъпваха джамбазите, удари дясната длан на банкера, а после му стисна силно ръката.

— На хаирлия да е!

— За тебе — да! Но за мене, не съм сигурен… правя го заради старото приятелство, за това, че сега си опората на нашата партия — каза банкерът. — Не забравяй добрината, когато станеш министър-председател.

— Никога няма да забравя добрината. Първата ми работа ще бъде да планирам цялото това пространство с улици, площади, парцели… тогава ти ще ми благодариш!

— Аллах Керим [41]! — каза старият банкер.

Анонимното лице, което чрез Отоман Банк бе изкупило на безценица терените преди години, беше самият Борис Скарлатов. Сега той отново огледа зеленото поле, което вече му принадлежеше, и остана доволен.

Когато едноръкият и старият банкер стигнаха Юнион-клуб, беше вече здрач. В този час клубът бе в пълния си състав. Скучаещите млади дипломати и кореспонденти нямаше къде да отидат, освен тук. Столицата не предлагаше много забавления от европейски характер. Източната екзотика с липсата на комфорт им бе опротивяла бързо. Всички те изпитваха носталгия по родината си. Само най-умните, най-амбициозните знаеха, че тази страна бе велико политическо училище, истински полигон, където можеха да изпитат силите си, трамплин за бъдеща кариера, и не се лъжеха. Тук всеки ден ставаше нещо. Всеки ден бе като на бойно поле. Ежечасно трябваше да се взимат смели решения. Обстановката изискваше бързи действия, защото политическият живот не се подчиняваше на обикновената логика. И наистина някои от тях израснаха като добри дипломати и кореспонденти на своите страни. Балканите бяха в момента най-невралгичната точка в света.

Когато влязоха в залата, всички млъкнаха и ги изгледаха. Бяха известни личности в Столицата. Особено Димитър Петков се ползуваше с невероятна популярност. И дипломати, и кореспонденти с удоволствие го слушаха и му задаваха въпроси. Той обичаше да разговаря. Отговорите му бяха винаги неочаквани, оригинални, пълни с жлъч и необикновен хумор. Всички четяха статиите му, защото те бяха всекидневният барметър на страната. Удивляваха се на езика му — безстрашен, разпасан, който не подбираше думите и ругатните. Речите му в Парламента бяха винаги едно малко събитие. Един театър сред цялата скука на столицата, където главно действащо лице бе Димитър Петков. Ложите на Народното събрание се изпълваха, щом предполагаха, че ще говори той. Често пъти се превиваха от смях, като слушаха неповторимите му изрази, саркастичните забележки, каквито никога нямаше да чуят в собствените си парламенти. Затова сега в надпревара всички го поздравяваха с усмивка. Едноръкият им отвръщаше. Беше иначе широк по душа, доброжелателен и незлопаметен.

Двамата седнаха на една маса в центъра. Посрещна ги оберкелнерът. Поръчаха коняк и кафе. Оберкелнерът донесе лично поръчката. Сервира, а после се наведе над ухото на банкера.

— Господин Бускѐ Ви чака на масата си.

Старият банкер се извърна нататък, където погледна оберкелнерът. Видя в дъното на една маса Бускѐ, седнал с млад дипломат от френското консулство. Когато очите им се срещнаха, Бускѐ му кимна, но банкерът отмести поглед, сякаш не бе го видял.

— Аз също — отговори банкерът, без да погледне оберкелнера.

— Простете, Ваше превъзходителство — каза объркан той. — Не разбрах…

— Аз също чакам на масата си.

— Това ли да предам?

— Предайте му каквото си искате.

Оберкелнерът се оттегли. Бускѐ беше среден на ръст, въздебел, добре охранен мъж на средна възраст. Малките му бели ръце, обсипани със златни пръстени, дебелата златна верижка на часовника върху пъстрата жилетка, кафявите очи и тънки мустачки му придаваха нещо испанско.