Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Пич, истински пич! — каза едноръкият.

— Кой?

— Бускѐ. Пезевенкът [42]Бускѐ! Тоя търтей, който смуче България!…

Димитър Петков се бе занимавал с Бускѐ доста често. Статиите му във вестника разсмиваха всички. Но Бускѐ не бе смешен. Никак не е смешен, си мислеше старият банкер. Вече две години, откато дойде в София, но измежду всички членове на дипломатическото тяло е човекът с истинска, реална власт и можеше безпрепятствено да се меси във вътрешните работи на страната. Официалната му титла бе френски делегат на партньорите по титрите от Българските държавни заеми. Имаше дипломатическа инвеститура. Той единствен упражняваше финансов контрол над страната от името на Франция, тъй като заемодавец бе Франция. За всяка стъпка, за всеки изтеглен лев от Народната банка българското правителство бе задължено не само да уведоми делегата Бускѐ, но и да има неговото съгласие за изразходване на сумите. България бе изпаднала под пълен френски финансов контрол. Заплатата му надминаваше сто и двайсет хиляди лева годишно. Дали френският президент получава толкова, се попита банкерът, но със сигурност знаеше, че френският консул в София получава петдесет хиляди лева. По-вероятно реалният му доход да стига до сто и петдесет хиляди лева с далаверите, които върши, с комисионните [43], които получава от истинския си господар — Банк дьо Пари е де Пей Ба. Да не говорим за извънсметните му разходи. Той даваше най-големите, най-богатите приеми в София, където канеше понякога повече от сто души. Но скандалните му връзки с жени, подаръците, пръскането на пари не му създадоха облика и популярността на аристократ. Напротив, усилваха впечатлението за нисшия му произход, за детинство и младост, свързани с лишения, за биография на беден буржоа, получил изведнъж шанса да харчи безотчетно. Бе достигнал с превит гръбнак до службата Генерален директор на митниците във Франция, а после внезапно му дадоха тоя висок пост в България. Но директорите на Пари Ба не си бяха направили лошо сметката. А те бяха гениалните финансисти — Торс, Нгуен и Тюретини — фактическите управители на Републиката. Защото Бускѐ притежаваше едно велико качество — бе верен на Банката като куче, защищаваше със зъби интересите и, беше неуморим в измислянето на нови начини да измъкне за своите покровители колкото се може повече печалби. И те му бяха благодарни, удостояваха го със своята милост, пари и подаръци. След като съсипаха финансово Гърция, сега обект на огромния паяк Пари Ба бе България и Бускѐ безмилостно изсмукваше всяка възможна капка кръв от снагата и. Затова презрението на стария банкер към тоя човек, омразата му стигаха патологични размери. Но трябваше да отчете реалността. Търговска Банка Скарлатов бе свързана, дълбоко свързана с Банк дьо Пари е де Пей Ба. Защото банкерът знаеше основното правило. Това бе първото и единствено правило и то гласеше: „За да съществува една банка в малка и зависима страна, тя трябва да суче от друга, богата банка в голяма страна“. И с този постулат [44]трябваше да се съобразява, както физиците със законите на Нютон. На практика между двамата би трябвало да царят добри отношения. И двамата бяха от една и съща фамилия — фамилията Пари Ба. Но банкерът не можеше да се пребори с чувството, че е българин, че България е родната му страна, както не можа да се пребори с личната си неприязън към тоя френски „буржоа-благородник“. Знаеше, че последният изпитва не по-малка неприязън към него. Банкерът обаче бе свикнал винаги да анализира чувствата си, бе се питал откъде у него тази дълбока омраза към Бускѐ и бе стигнал до заключението, че се дължи на страх. Страх пред подлеца, страх пред нищожеството, на което е дадена власт. Чувството му за опасност никога не го лъжеше. Той беше убеден, че Бускѐ крои нещо срещу него лично, но какво?… Може би трябваше да се срещне с него?… Така поне щеше да разбере какво го грози?… И ще вземе съответни мерки… Той почти бе решил да стане от масата и отиде при омразния му Бускѐ, когато чу гласа на Димитър Петков.

— Тоя пич идва към нашата маса!…

Сърцето на банкера мъчително прескочи няколко пъти.

— Борисе, смачкай му сурата! — чу той пак гласа на Петков, както го чуха и всички в залата, защото спряха да говорят и се обърнаха към тях.

Тия думи на едноръкия прозвучаха в ушите на банкера като бойна тръба. Всички разумни съображения отстъпиха на заден план. Да, аз ще му смачкам главата! — си каза той и стана от масата, вдигна гордо глава и изчака Бускѐ да дойде срещу него. Така той знаеше, че има предимство пред далеч по-ниския Бускѐ и още в първия момент щеше да го извади от релсите. Беше пребледнял и студен гняв го обхвана, целия. Бускѐ — с разкопчан с палци в джобчетата на жилетката, заел позата на Наполеон, се изпъчи пред Скарлатов.