След като потропа на вратата, Никола влезе в стаята.
— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.
— Долу чака полковник Стоев.
— Кой чака?
— Стоев. Вън е на улицата.
— Не го пускай!
— Казва, че има нещо важно да Ви предаде.
Старият банкер се изправи в легена. После стъпи с босите си крака на пешкира пред него. Стана му студено. Помисли, че и без това няма да може да заспи. Даже му стана приятно, че ще може с някого да разговаря.
— Запали камината в салона! Стоев да чака там, докато се приготвя.
Когато банкерът влезе в салона, дървата в камината буйно горяха. Миришеше на борина.
— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза военният, който стоеше прав до рояла.
Банкерът само кимна с глава. Стоев беше млад мъж на не повече от тридесет и пет години, строен и елегантен. Лачените му ботуши проблясваха от светлините на огъня. Лицето му бе гладко обръснато с тънки мустачки и малка, остра брадичка. Редките му коси бяха наресани на път по средата. Така всички военни по света копираха своите владетели в облеклото, прическата и външния вид. Не правеше изключение и полковникът.
— Полковник, казал съм Ви, че без предупреждение не трябва да идвате!
— Случаят, Ваше превъзходителство, както ще се убедите, заслужава неудобството, което Ви създавам. Но аз искрено се извинявам за късното посещение.
— Елате да седнем пред огъня.
Полковникът приглади с ръка косите си и тръгна към камината. Шпорите му глухо издрънкаха, докато направи няколко крачки.
— С Ваше позволение — каза той и седна във фотьойла.
Банкерът също седна и протегна ръце към пламъците. Делеше ги една малка масичка с дълги, извити крака в стил Барок. Вратата се отвори и там застана Никола.
— Нещо за пиене? — попита банкерът.
— Едно коняче, ако не Ви затруднявам… — отвърна офицерът.
— А на мене чай!
Никола излезе.
— Е, полковник, говорете! При Вас винаги най-важните работи са личните Ви работи…
— Не е за пари този път…
— Нима? Загубите Ви на карти превишават даже моите възможности и търпение.
— Последния път нямах шанс.
— А сега докладвайте!
— Ваше превъзходителство, както знаете, готви се нов външен заем…
— Това не ми е известно.
— И няма откъде! За този заем знаят Князът, генерал Рачо Петров и генерал Савов.
— Само те?
— Може би пълномощният министър в Париж — Золотович…
— И Вие! А сега кажете ми как Вие узнахте?
— Полковник Рязков заминава за заводите Шнайдер в Крьозо̀. Поиска ми сводка за състоянието на артилерията. Изпусна се да каже, че ще направят най-голямата военна поръчка, откато заводите на фирмата Йожѐн Шнайдер съществуват.
— Слухове! Днес също чух подобни слухове от друг. Значи тайната е всеобща, ако е истина.
— Ами ако Ви докажа?
— Нима криете във вътрешния джоб проектодоговора за новия заем?
Полковникът стана от фотьойла и разкопча джоба на китела си, откъдето извади малък бележник.
— Ще записвате ли?
— Все още паметта не ми изневерява.
В този момент влезе Никола с подноса. Той сервира на банкера чая и остави на салфетката сребърната лъжичка и захарницата. После, с известна немарливост, сложи пред госта кристална чаша, чинийка лимон и бутилка с френски коняк до половината пълна. Полковникът облиза червените си устни. Никола излезе. Банкерът му наля от питието.
— Още един въпрос, преди да започнете. Кой Ви даде тези сведения?
— Нямам право да кажа името му.
Банкерът се облегна назад във фотьойла и се загледа в огъня.
— Аз Ви слушам…
— С подробности?
— Не, кажете първо цифрите. Полковникът разтвори малкото тефтерче.
— Сумата е около сто милиона лева!
— Продължете!
— Годишна лихва между шест и седем на сто. Вероятно по-близо до седем на сто.
— Условията?
— Първото условие. Голяма, военна поръчка за заводите Шнайдер в Крьозо̀.
— На каква сума?
— Двайсет и пет или двайсет и шест милиона. От тях Шнайдер ще получи веднага след подписване на договора два милиона франка на ръка.
— Кой е заемодавецът?
— Банк дьо Пари е де Пей Ба.
— Самостоятелно?
— Вероятно. Въпреки че Пари Ба е в синдикат с немски и други банки. Но тези финансови подробности не са ми известни. Аз не съм специалист.
— А мене именно тези финансови подробности ме интересуват.
— Съжалявам.
— Изпийте си коняка!
Полковникът отпи първо малко, а после наведнъж цялата чаша.
— Наздраве! Великолепен коняк!
— Арманяк — каза банкерът. — Двайсетгодишен.
Читать дальше