Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

Името на Бускѐ бе неприятно на банкера. Той се намръщи. Сети се, че една покана за приема, отпечатана със златни букви върху розова японска хартия, седеше в чекмеджето на бюрото му. Момчето спря да говори, защото разбра, че не зарадва банкера.

— Продължете… — повтори той.

— А в казиното снощи полковник Стоев загуби десет хиляди франка! Дамата, която беше с него, му направи ужасен скандал, когато той й поиска пръстените и обиците да ги заложи и си върне загубата. Виждал съм го във вашия кабинет и затова помислих, че би ви интересувало…

Момчето пак млъкна. Чакаше да продължи старият банкер, но той не каза нищо, а отиде при прозореца. Дръпна завесата. На улицата право към банката идваше едноръкият Димитър Петков. Когато разбра, че банкерът няма да заговори, момчето тихо рече:

— Довиждане, господине.

Не получи отговор и неусетно излезе от кабинета.

Слънцето клонеше на запад. Но докато се скрие зад планината, оставаше много време. Априлският ден бе дълъг. Старият банкер и едноръкият отминаха моста на перловската река. Ходеха бавно. Скарлатов — изправен като топола, с насочен поглед напред, а Петков, подвижен и нервен, го отминаваше и пак се връщаше, като през цялото време му говореше. Вдясно от тях бе езерото, или по-скоро блатото, обрасло с шафар и тръстика. Дотук се простираше градът. Цялото място след блатото бе заето от пепиниерата — гордостта на столицата, но вече се очертаваше огромният парк, замислен още от 1882 година. Дърветата бяха доста порасли. Имаше и няколко пясъчни алеи. На равното като площад място до блатото бяха поставени няколко дървени пейки. Никой не седеше на тях. Двамата мъже не влязоха в парка, а продължиха по цариградското шосе. Пред тях вървеше Баязид със ситни стъпки, горделиво извил снага, с вдигната опашка като щандарт на полк. Чу се тропот на кон. Банкерът спря и се загледа към алеята. От завоя изскочи млад ротмистър с мустаци. Конят беше изряден, но ездачът не направи добро впечатление на банкера, по-специално стойката му. Ако така язди дълго през пресечена местност, кръст няма да му остане, си помисли той. Тази стойка нищо не струва за дълги преходи. Самият той на времето яздеше с ниско спуснати стремена, за да облекчава гръбнака.

— Каза ли нещо? — попита едноръкият.

— Нищо.

— Но аз те попитах какво мислиш?

— Мисля само като имам факти! Досега слушах разсъжденията ти. Но те се базират на слухове.

— Когато тия слухове излязат верни, ще бъде късно!

Двамата продължиха разходката си нататък.

— Е, добре — каза старият банкер. — Според теб се готви нов заем в пълна тайна?

— Чужд заем, френски заем! — потвърди едноръкият.

— Какво лошо има в това?

— Не ни е нужен! За пръв път от две години държавният бюджет е с излишък. Реколтата и тази година се очертава добра. Е, питам те, за какво им е този заем?!

— За каквото е нужен на всяко правителство. За да си укрепи властта, за да я задържи, да изкарат още няколко години, а след тях — потоп!…

— Това е едното. Но второто е по-важно! За да си напълнят джобовете! За да се насмучат с кръв като пиявици! Дългоносият харчи като че не е Княз на бедна страна, а руски император! Башибозуците генерали и те!… Но Князът! Той е мръсникът! Половината година е на Запад. Забелязваш ли, че като подготви някоя мръсотия, се омита по шантаните на Париж и Виена. Така стана със Стамболов. Подготви убийството му и замина на запад, а Стамболов го заклаха на улицата!… И после праща съболезнователни телеграми. Какъв подлец, а?!…

— Но вие го доведохте! Стамболов, ти, партията…

— Ти също си в партията!

— Аз ви предупреждавах да остане регентството, да не се кани нов княз. Да остане регентството, като постепенно мине към републиканско управление. Да имаш власт и да я подариш на първия срещнат пройдоха със синя кръв в Европа?!

— Наивни бяхме. Мислехме, че без династия [39]България няма да тежи. Сега да бях един от най-богатите хора тука!… — каза едноръкият. — Виж, погледни!…

Двамата се спряха. Петков с широк жест на здравата си ръка посочи обширното поле наляво от шосето. Някъде в дъното се белееха къщите на село Слатина.

— Това всичко беше наше, на мене и на Стамболов! Още една година да бях останал кмет на София, щяхме да парцелираме местата и да ги продаваме на квадратен метър… Но паднахме! А сетне ги продадохме на загуба…

— Нима бяхте платили нещо за тях? — попита с усмивка банкерът.

Едноръкият не отговори. Двамата гледаха хълмистата равнина. Около самото шосе започваха нивите, бахчите, лозята, а по-нататък — пасищата. Близо пасяха крави, коне, магарета и биволи. Пролетта бе в разгара си. Дърветата цъфтяха. Цялото поле бе особено красиво — яркозелено, огряно от лъчите на залязващото слънце. Двамата пак тръгнаха.