Свобода Бъчварова - Сборник Земя за прицел (от 1 до 5 та част)

— Е, месьо Ту̀ше Динев — каза банкерът, — как вървят вашите работи?

— Мерси биен, месьо. Надявам се, че и вашите толкова важни работи вървят прекрасно?…

Отдавна двамата бяха създали помежду си особена връзка. Причината вероятно бе френският език. Момчето разнасяше вестници по абонати на чуждата преса. Един път седмично носеше и на Скарлатов френския „Фигаро“ и английския „Таймс“. Първия път, когато заговори на френски, това силно изненада банкера. Отпосле научи историята на вестникарчето и заповяда да го пускат направо в кабинета. Когато имаше време, двамата разговаряха на френски по най-различни въпроси. Историята на момчето бе една от обикновените на хилядите бежанци от Македония, подгонени от ужасите на Илинденското въстание [35]. Нямаше родители. Беше от Кукуш. Отгледали го католиците в един манастир близо до Солун. Благодарение на тях не само говореше, но четеше и пишеше на френски. Тук, в България, бе прибрано от някакъв роднина, също бежанец — фурнаджия, когото момчето наричаше тетин. То само̀ си изкарваше прехраната, като вечер продаваше по заведенията и цветя. Често пъти старият банкер му даваше по един сребърен лев. Това бяха много пари за момчето и то държеше на тях. Затова неизменно по едно и също време му носеше вестниците и бе готово да остане в кабинета толкова, колкото Скарлатов иска. Макар че бе дребно на ръст и недохранено, той знаеше, че е на 17 години. Продължаваше да учи в гимназията, но финансиите явно се крепяха на косъм, за което говореше облеклото и анемичната му кожа, бледа като пергамент.

— Заповядайте, седнете…

Момчето седна в кожения фотьойл и сякаш потъна в него. Банкерът стана, отвори стъкления шкаф, наля си отново половин чаша коняк. Остави я на бюрото и с кутия шоколадови бонбони застана пред вестникарчето. То скочи от фотьойла и с трепереща ръка взе един бонбон.

— О, месьо, няма защо…

Банкерът продължи да стои пред момчето с разтворена кутия.

— Господине, вие ме разглезвате. Ужасно сте мил… — продължи с напевния си френски момчето и взе още един бонбон.

Банкерът сам му подаде трети.

— Благодаря, господине — пак каза то.

Скарлатов седна във фотьойла срещу него с чашата коняк в ръка. След като отпи малко, заговори:

— Е, месьо Динев, какви са политическите новини?

— О, господине, все едни и същи!… Има интересен коментар във „Фигаро“. Но вие ще го прочетете…

— Нищо, искам да чуя вашето мнение. Alors, monsieur? [36]

— Коментаторът смята, че Франция не е против един ограничен военен конфликт на Балканите.

— Между кой и кой?

— Не казва директно, но се разбира между България и Турция. Изглежда Франция е на наша страна. А тя е велика сила! Най-великата в света.

Банкерът знаеше, че момчето боготвори Франция. Това бе неговата заветна мечта — да отиде там, да посети Париж. Френските католици добре го бяха обработили и набили в крехкия му възприемчив мозък, че Франция е най-великата сила, най-културната страна с най-богата история, а Париж — земен рай!…

— Как мислите, господине — попита момчето, — скоро ли Македония ще се освободи?

— Би трябвало… Това е историческа необходимост, освен ако тоя тип преиграе играта…

Момчето не попита кой е този тип. Добре знаеше отношението на стария банкер към Княза.

— О, как бих се радвал, господине, да се върна в Македония!…

— А какви са другите новини?

— На дневен ред е историята с Багдадската железница. Но, господине, това е чисто финансов конфликт и вие по-добре знаете от всеки друг подробностите…

— Не — каза банкерът. — Това не е финансов конфликт, а политически! Това е предвестник на друг, още по-страшен, може би военен конфликт…

— „Фигаро“ съобщава, че борсата в Париж е отказала да котира акциите на Багдадската железница. „Таймс“ потвърждава същото за лондонската борса.

— Да, това е интересна новина… твърде интересна… — каза банкерът.

— Ще преживеят трудни дни тия, които притежават акции от компанията — каза момчето.

— Мислите ли? — попита банкерът.

— Разбира се, господине.

— Месьо Динев, един човек, добър мой клиент, ми иска съвет. Бихте ли ми казали своето мнение?

— О, господине!… Вие, толкова умен, искате съвет от мене?… Но, разбира се, господине. С най-голямо удоволствие! Целият съм внимание…

— Този мой клиент и приятел има много акции в Багдадската железница.

— Нещастник! — възкликна момчето. — Акциите на борсите, където се котират — и в Берлин, и във Виена — както пише в статията, са паднали катастрофално. Какъв може да бъде съветът, освен един — да продава и продава час по-скоро! Да се отърве от акциите, докато все още имат някаква цена. Това е атака на Франция, подкрепена от Англия. Следователно Германия е загубена. Разбирате ли? Германците сами не могат да построят железницата.