Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

В полската войска двайсетина души, облечени недостатъчно добре, умряха на разсъмване по насипите, но, общо взето, пехотата и конницата издържаха студа много по-добре от турците, защото ги крепеше надеждата за победа и почти сляпата вяра, че щом хетманът е решил да вкочанясват на студа, тая мъка е несъмнено за тяхно добро, а на турците трябва да донесе зло и гибел. Но все пак и те посрещнаха с радост първите зари на утрото.

В същото време пан Собески се появи на насипите. Тоя ден на небето нямаше утринно сияние, но сияеше лицето му, защото, като разбра, че неприятелят иска да му даде сражение в стана, беше сигурен, че този ден ще донесе страхотно поражение за Мохамед. И той минаваше на кон от полк на полк и повтаряше: „За поруганите черкви! За хулите срещу пресветата Дева в Каменец! За злините, нанесени на християнството и на Жечпосполита! За Каменец!“ А войниците гледаха страшно, сякаш искаха да кажат: „Ние едва стоим вече! Пусни ни, велики хетмане, и ще видиш!“ Бледата и възсива светлина на утринта с всеки момент ставаше по-ясна; в мъглата все повече се провиждаха редиците от конски глави, човешки фигури, копия, пряпорци, най-сетне пехотни полкове. И именно те започнаха най-напред са се придвижват към неприятеля и вървяха в мъглата като две реки от двете страни на конницата; после тръгна леката конница, като остави само в средата широка ивица, по която в удобен момент щяха да се втурнат хусарите.

Всеки командир на полк в пехотата, всеки ротмистър имаше вече инструкции и знаеше какво трябва да прави. Артилерията на пан Контски взе да се обажда все по-мощно, като предизвикваше също така мощни отговори от турска страна. Изведнъж прозвуча залп от мускети, страшен вой се понесе по целия стан — атаката започна.

Мъгливият въздух закриваше гледката, но отгласите от боя достигаха до мястото, където чакаха хусарите. Чуваха се само гърмежи, дрънкане на оръжие, човешки викове. Пан хетманът, който досега беше останал при хусарите и разговаряше с пан украинския воевода, млъкна изведнъж и започна да се ослушва, след което каза на воеводата:

— Пехотата се бие с джамака, който е разхвърлян отпред в окопите.

След малко гърмежите постепенно почнаха да отслабват, но изведнъж неочаквано изтрещя страшен залп и много скоро след него — втори. Явно беше, че леките хоронгви са изтласкали спахиите и са се намерили пред еничарите.

Великият хетман пришпори коня и полетя като светкавица към полесражението начело на няколко десетки души от свитата си; пан украинският воевода остана сам с петнайсетте хусарски хоронгви, които стояха в бойна готовност и само чакаха сигнал, за да се втурнат и решат изхода на битката.

Те чакаха още доста дълго, а в това време вътре в стана вреше и фучеше все по-страхотно. Навремени се струваше, че сражението се наклонява ту наляво, ту надясно, ту към литовските войски, ту към страната, където се намираше пан белският воевода, също както гръмотевиците се стрелкат по небето през време на буря. Турският артилерийски огън ставаше нередовен, докато артилерията на пан Контски биеше с удвоена сила. След един час на пан украинския воевода се стори, че тежестта на битката отново се пренесе — в центъра, точно срещу неговите хусари.

В същия момент пан великият хетман долетя начело на хората си. От очите му бликаха пламъци. Той спря коня си при украинския воевода и викна:

— Сега срещу тях с Божия помощ!

— Срещу тях! — кресна украинският воевода.

А след него командата повториха ротмистрите. С един замах и при страхотен шум гората от копия се наведе към конските глави и петнайсетте хоронгви на тая конница, която беше свикнала да събаря всичко по пътя си, тръгна напред като грамаден облак.

От времето, когато в тридневната битка при Варшава литовските хусари, командвани от Полубински, разцепиха като клин цялата шведска армия и преминаха през нея, не се помнеше атака, проведена с такава сила. Отначало хоронгвите тръгнаха в тръс, но на двеста крачки от неприятеля ротмистрите изкомандваха: „В кариер!“ — а хората викнаха: „Бий! Убивай!“ — наведоха се върху седлата и конете се понесоха с най-голям устрем. Тогава тая лавина от полетели като вихър жребци, от железни мъже, наведени копия имаше в себе си нещо от силата на развилняла се стихия. И, тя вървеше като буря или като побесняла вълна, с трясък, с шум. Земята ехтеше под нейната тежест и беше очевидно, че дори никой от хусарите да не насочи копието си, дори никой да не извади сабята си, със самия си устрем и товар ще съборят, ще смачкат и стъпчат всичко пред себе си, както смерчът троши и събаря боровата гора. Така стигнаха чак до кървавото, настлано с трупове поле, на което кипеше битката. Леките хоронгви още продължаваха да се бият по крилата с турската конница, която бяха вече успели да отблъснат значително назад, но в средата все още стояха като могъща стена плътните редици на еничарите. Няколко пъти вече отделни хоронгви се бяха разбили о тях, както полетяла от морската шир вълна се разбива о скалистия бряг. Да ги сломят, да ги унищожат — това беше сега задачата на хусарите.