Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

На него приятелите, а дори и роднините пожелаваха смърт, защото за него вече нямаше утеха. След като оздравя, той в продължение на цяла година унищожаваше чамбули, но особено ожесточено преследваше липковците. Когато пан Мотовидло беше разбит от Кричински, Нововейски кръстоса цялото Подолие след Кричински, не му даде да си поеме дъх и страшно му досаждаше. При тия походи той хвана Адурович и заповяда да му одерат кожата, пленниците не оставяше живи, но и облекчение не намери за болката си. Един месец преди тая битка той бе постъпил при хусарите на пан украинския воевода.

Ето с такива рицари пан Собески се изправи пред Хотим. Войниците желаеха да си отмъстят на първо място заради злото, нанесено на Жечпосполита, но и за личните си оскърбления, защото при постоянните войни с поганците в тая пропита с кръв земя почти всеки беше загубил някое любимо същество, всеки носеше в себе си спомен за някакви страшни нещастия. Ето защо великият хетман се стремеше към сражение, като виждаше, че ожесточеността в сърцата на войниците му може да бъде сравнена с яростта на лъвицата, на която безразсъдни ловци са взели малките от леговището.

На 9 ноември 1674 година битката започна с двубои между конници. Групи турци от сутринта излязоха иззад насипите, групи полски рицари избързаха стръвно към тях. Хора падаха от двете страни, но с по-големи загуби за турците. Все пак загинаха само няколко по-значителни бойци и от турците, и от поляците. Още в началото на сблъскването един грамаден спахия промуши с върха на кривата си сабя пан Май, но най-малкият Скшетуски с един удар почти изцяло му отсече главата, с което си спечели похвалата на умния си баща и значителна слава.

Така се сблъскваха те на групи или поотделно, а другите, които наблюдаваха битката, се въодушевяваха и придобиваха все по-голямо желание за бой. В това време войсковите части се разполагаха около турския стан, както хетманът им беше определил местата. Самият той, застанал зад пехотата на Корицки на стария път за Яш, обгръщаше с очи целия грамаден стан на Хюсеин, а на лицето му беше изписано онова добродушно спокойствие, което има увереният в своето изкуство майстор, преди да пристъпи към работа.

От време на време той изпращаше ординарци със заповеди или със замислен поглед наблюдаваше сблъскванията на отделните конници. Надвечер при него пристигна украинският воевода.

— Насипите са толкова обширни — каза той, — че е невъзможно да се настъпи едновременно от всички страни.

— Утре ще бъдем на насипите, а вдругиден за три четвърти час ще изсечем тия хора — отговори спокойно пан Собески.

В това време настъпи нощ. Конниците, които бяха участвали в предварителните сблъсквания, се върнаха от бойното поле. Хетманът заповяда всички части да се приближат в тъмнината до насипите, на което Хюсеин пречеше, колкото можеше, с големокалибрените си оръдия, но без резултат. На разсъмване полските части се придвижиха още малко напред. Пехотинците започнаха да правят пред себе си малки насипи. Някои полкове се приближиха достатъчно, за да могат да стрелят с мускети. Еничарите откриха гъст пушечен огън. Но по заповед на хетмана почти никак не отговаряха на този огън, вместо това пехотата се готвеше за ръкопашна атака. Войниците чакаха само заповед, за да се хвърлят пламенно напред. Над удължената им линия като ята птици прелитаха картечи със съскане и шум. Артилерията на пан Контски, която започна боя на разсъмване, не беше замлъкнала нито за миг досега. Едва след сражението се разбра какви големи опустошения бяха извършили нейните снаряди, като са падали по места с най-гъсто издигнати шатри на спахии и еничари.

Така мина до обед, но понеже денят през ноември е кратък, трябваше да бързат. Изведнъж загърмяха всички барабани, тимпани и тръби. Двайсетина хиляди гърла викнаха в един глас и пехотата, подкрепяна от последвалата я веднага лека конница, тръгна в гъста маса на атака.

Негова светлост атакува турците изведнъж от пет страни. Ян Денемарк и Кшищофор де Боан, опитни воини, водеха чуждестранните полкове. Първият, буен по природа, тичаше така настървено, че достигна до насипите преди другите и за малко не погуби полка си, защото трябваше да удържи залпа на двайсетина хиляди пушки. Самият той загина; войниците му започнаха да се колебаят, но тъкмо в тоя момент на помощ им дойде де Боан и преодоля паниката. Той премина цялото пространство чак до турските насипи със спокойна, като на учение и по такта на оркестър стъпка; на залпа отговаряше със залп, а когато засипаха рова със снопове пръчки, премина го пръв под град от куршуми, поздрави еничарите със сваляне на шапка и пръв прониза знаменосеца им с шпагата си. Въодушевени от примера на такъв полковник, войниците се втурнаха и започнаха страхотен ръкопашен бой, в който дисциплинираността и школовката се състезаваха за първенство с дивата храброст на еничарите.