Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

А отсреща, в дъжда, вихъра и мрака, стояха също така готови вкочанените турски полкове.

И между тях никой не палеше огън, никой не ядеше, нито пиеше. Атаката на всички полски сили беше очаквана всеки миг, та спахиите не можеха да изпуснат сабя от ръце, а еничарите стояха като стена с готови за стрелба пушки. Издръжливият полски войник, свикнал с лютата зима, можеше да претърпи такава нощ, но тия хора, отраснали при мекия климат на Румелия или всред палмите на Мала Азия, сега страдаха повече, отколкото можеха да понесат силите им. Най-сетне на Хюсеин стана ясно защо Собески не започва атака: този леден дъжд и вихър беше най-добрият съюзник на ляхите. Явно беше, че ако спахиите и еничарите престоят така дванайсет часа, на другия ден ще падат като снопи, без дори да се опитват да се отбраняват, поне дотогава, докато горещината на самата битка не ги загрее.

Това разбраха и поляци, и турци. Към четири часа през нощта при Хюсеин дойдоха двама паши: Янъш паша и Кяхя, командир на еничарите, стар, опитен и бележит воин. По лицата на двамата бяха изписани тъга и грижа.

— Господарю! — каза Кяхя пръв. — Ако моите „агънца“ постоят така до съмване, няма да има нужда нито от куршуми, нито от мечове!

— Господарю! — каза Янъш паша. — Спахиите ми ще измръзнат и утре няма да се бият!

Хюсеин си скубеше брадата, като предвиждаше поражение и собствената си гибел. Но какво можеше да направи? Ако поне за минута позволеше бойните редици да се поотпуснат и хората да запалят огньове, да се сгреят с топла храна, атаката би последвала в същия момент. И без това откъм насипите от време на време се обаждаха тръби, сякаш конницата щеше вече да тръгне.

Пашите Кяхя и Янъш виждаха един изход: да не чакат да ги нападнат, а сами да ударят с всички сили върху неприятеля. Нищо от това, че той се намира в бойна готовност, защото все пак, който се кани да атакува сам, не очаква атака. Може би ще успеят да го изтласкат от насипите; най-сетне в нощния бой поражението е вероятно, в утрешния дневен — сигурно.

Но Хюсеин не смееше да последва съвета на старите бойци.

— Как така! — казваше той. — Ние изпонапорихме полето с ровове, понеже виждахме в тях единственото спасение срещу тая пъклена конница, а сега ще трябва сами да преминаваме рововете и да се излагаме на явна гибел? Това беше ваш съвет и ваши предупреждения, а сега говорите нещо друго!

И не издаде заповед. Заповяда само да стрелят с оръдията към насипите, на което пан Контски отговори веднага с голям успех. Дъждът ставаше все по-леден и шибаше все по-жестоко, вятърът шумеше, виеше, пронизваше дрехите, кожата и замразяваше кръвта в жилите. Така мина тая дълга ноемврийска нощ, през която силите на бойците на исляма намаляха и отчаяние заедно с предчувствие за поражението овладя техните сърца.

Рано в зори Янъш паша отиде още веднъж при Хюсеин със съвет да се оттеглят в боен ред чак при моста на Днестър и там да започнат предпазливо военната игра. „Защото, казваше, ако войската не издържи напора на конницата, тогава ще се скрие от другата страна и реката ще й бъде прикритие.“ Но Кяхя, командирът на еничарите, беше на друго мнение. Той смяташе, че е вече късно за съвета на Янъш, а освен това се страхуваше, че когато се обяви заповедта за отстъпление, веднага цялата войска ще бъде обзета от паника. „Спахиите, подпомогнати от джамака, трябва да издържат върху себе си първия напор на конницата на неверника, дори ако трябва да загинат на място. През това време еничарите ще им дойдат на помощ, а когато първият напор на неверниците бъде спрян, тогава може би Бог ще даде и победа.“

Така съветваше Кяхя и Хюсеин послуша съвета му. Огромните маси лека турска конница излязоха напред, а еничарите и джамакът застанаха готови зад тях, около шатрите на Хюсеин. Техните дълбоки редици представляваха великолепна и страшна гледка. Белобрадият Кяхя, „лъвът Божи“, който досега беше водил войниците си само към победи, прелиташе покрай плътните им редове, укрепваше и повишаваше духа им, като припомняше миналите боеве и миналите успехи. А и те повече желаеха бой, отколкото това бездейно стоене на дъжда и студа в очакване, изложени на вятъра, който пронизваше тялото до костите; затова, макар че вдървените им ръце едва можеха да държат пушките и копията, те се радваха, че ще се сгреят в боя. С много по-малко желание очакваха атаката спахиите, първо, защото върху тях щеше да връхлети първият устрем и, второ, защото между тях имаше много жители на Мала Азия и Египет, които бяха извънредно неиздръжливи на студ, та бяха полумъртви след тая нощ. Конете бяха също така много зле и макар че имаха великолепни сбруи, стояха с увиснали към земята ноздри, от които бухаха кълба пара. Хората, със сини лица, с угаснал поглед, не мислеха за победа. Мислеха само, че смъртта е по-добра от такава мъка, в каквато беше минала последната нощ, а най-хубавото нещо е бягството към родния край под горещите лъчи на слънцето.