Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

От дъното долитаха ужасни стонове, телата трепереха в конвулсии, ритаха се едни други с крака или се дращеха с нокти в спазмите на агонията. До вечерта се чуваха тия стонове и до вечерта мърдаше масата от тела, но все по-бавно, все по-незабележимо, докато стихна при първия здрач.

Страшни бяха последиците от удара на хусарите. Осем хиляди еничари, съсечени с мечове, лежаха край рова, обградил шатрите на Хюсеин паша, без да се смятат ония, които загинаха при бягството или на дъното на пропастта. Полската конница беше в шатрите, пан Собески тържествуваше. Тръбите вече разгласяваха с хрипливи звуци победата, когато изведнъж най-неочаквано битката закипя отново.

След поражението на еничарите великият турски хетман Хюсеин паша беше побягнал с конната си гвардия и остатъците от конницата през портата, която водеше за Яш, но когато там го пресрещнаха хоронгвите на полевия хетман Димитър Вишньовецки и започнаха да секат безмилостно, той се върна назад в стана, за да търси друг изход, също както обграденият в дебрите дивеч търси през коя пролука би могъл да се измъкне. А се върна с такъв устрем, че мигновено разби леката сейменска хоронгва, обърка пехотата, заета отчасти с грабеж на стана, и достигна „на половин изстрел с пистолет“ от самия пан хетман.

„Вече в самия стан ние бяхме близо до поражение — писа по-късно пан Собески, — което, ако не стана, се дължи на извънредната решителност на хусарите.“ Наистина нападението на турците беше страшно, защото се извършваше под влияние на крайно отчаяние — и още по-страшно, че беше напълно неочаквано. Но хусарите, още неизстинали от бойния жар, веднага се насочиха към тях с най-голяма скорост. Първа удари хоронгвата на Прушиновски и тя спря нападателите; след нея връхлетя Скшетуски със своите, после конницата, пехотата, слугите в стана — цялата войска, кой както стоеше, където беше, всички се хвърлиха с най-голяма ожесточеност срещу неприятеля и се завърза сражение, което беше малко безредно, но по яростта си не отстъпваше на атаката на хусарите срещу еничарите.

След свършването на боя рицарите с удивление говореха за храбростта на турците, които, обкръжени от всички страни, когато пристигнаха Вишньовецки и литовските хетмани, се бяха бранили толкова самозабравено, че макар хетманът да разреши да ги ловят живи в плен, успяха да хванат само шепа пленници. Когато най-сетне след половинчасова борба тежките хоронгви ги разбиха, отделни групи, а след това отделни конници воюваха още до последния си дъх, като призоваваха аллаха. В този бой бяха извършени много блестящи подвизи, за които споменът между хората не е заглъхнал. Там литовският полеви хетман със собствената си ръка съсече един грамаден паша; а той преди това бе нападнал пан Рудомина, пан Кимбар и пан Рдултовски, но хетманът се изпречи пред него и с един замах му отсече главата. Пак там пан Собески благоволи да съсече пред очите на цялата войска един спахия, който стреля срещу него с пистолет; там пан Биджински, коронен стражник, след като се измъкна по чудо от пропастта, макар и пребит, и ранен, веднага се хвърли във вихъра на боя и се би, докато не припадна от изтощение. После той боледува дълго, но след няколко месеца, възстановил здравето си, продължи да участва във войната, която му донесе голяма слава.

А от по-малките най-много беснееше пан Рушчиц, който така грабеше конниците, както вълкът граби дългорунни овни, които се движат на стада. Много се прояви и пан Скшетуски, около когото синовете му воюваха като разярени лъвове. С тъга и скръб мислеха после тия рицари как ли би се проявил в такъв ден фехтовчикът над фехтовчиците пан Володиовски, ако от една година вече не почиваше при Бога всред слава и в земята. Други обаче, които се бяха учили да воюват в неговата школа, пожънаха доста възхвали за него и за себе си на това кърваво поле.

В тая възобновена битка от някогашните хрептьовски рицари загинаха още двама освен пан Нововейски: пан Мотовидло и страшният лъконосец пан Мушалски. Пан Мотовидло беше пронизан в гърдите от няколко куршума едновременно и падна като дъб, който е стигнал своя край. Очевидци казваха, че бил убит от ръцете на ония братя казаци, които бяха останали докрай при Хюсеин под водачеството на Гогол и воюваха срещу родината и християнството. А пан Мушалски — странно нещо! — загина от стрела, пусната срещу него от някакъв турчин, който бягал. Тя прониза гърлото му точно в тоя момент, когато след пълния вече разгром на поганците той посегнал с ръка към колчана, за да изпрати още няколко сигурни куриери на смъртта подир бегълците. Неговата душа трябва да се е съединила с душата на Дидюк, за да укрепи с възлите на вечността дружбата им, сключена на турската галера. Някогашните хрептьовски другари намериха след боя трите тела и се сбогуваха с тях с много сълзи, при все че им завиждаха за толкова славната смърт. На устата на пан Нововейски личеше усмивка, а по лицето му бе изписано тихо примирение; пан Мотовидло сякаш спеше спокойно, а пан Мушалски беше с обърнати нагоре очи, като че ли се молеше. Погребаха ги заедно на това славно хотимско поле, под една скала, на която под кръст бяха издълбани трите им имена за вечен спомен.