Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

Двайсетина хиляди пушки еничарки изтрещяха изведнъж, „сякаш стреляше един човек“. Миг още и еничарите стъпват по-здраво на краката си; някои притварят очи при вида на страшната лавина, на някои треперят ръцете, с които държат копията, сърцата на всички бият като чук, зъбите се стисват, гърдите дишат бурно. Ония вече се доближават, чува се вече гръмливото дишане на конете — унищожение, гибел, смърт се носи!

„Аллах!… Иисусе, Мария!“ — тия два възгласа, толкова страшни, сякаш излезли не от човешки гърди, се смесват. Живата стена се люлее, огъва, пропуква; сух трясък на трошени копия заглушава за миг всички други шумове, след него се чува скърцане на желязо, звън сякаш на хиляди чукове, които удрят с всичка сила в наковалнята, удар сякаш на хиляди цепове за вършитба по гумното, отделни и групови викове, стонове, отделни гърмежи на пушки и пистолети, вой от ужас. Нападателите и нападнатите, размесени едни с други, се преплитат в непонятен хаос; настъпва сеч, сред тоя кипеж бликва топла, димяща кръв, която изпълва въздуха със сурова миризма.

Първите, вторите, третите и десетите редици на еничарите лежат съборени труп до труп, стъпкани от копита, прободени с копия, съсечени с мечове. Но белобрадият Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля всички останали в кипежа на битката. Няма нищо, че те падат масово, като житна нива под ударите на бурята — те воюват! Обзема ги ярост, смърт диша от тях и смърт желаят. Лавината от конски гърди ги тласка, навежда, събаря и тогава те мушкат с ножове конските кореми; хиляди саби ги секат без отдих; остриета се издигат като светкавици и падат върху глави, вратове, ръце — но и те секат ездачите по краката, по коленете, вият се и хапят като отровни червеи — гинат и си отмъщават.

Кяхя, „лъвът Божий“, хвърля нови и нови редици в устата на смъртта; с викове подбужда към бой и сам се хвърля във вихъра с вдигната крива сабя. Изведнъж грамаден хусар, който унищожава всичко пред себе си, връхлита като буря срещу белобрадия старец, изправя се на стремената, за да сече по-ужасно, и със страшен замах стоварва острието на меча си върху побелялата глава. Не удържа удара нито сабята, нито кованият в Дамаск шлем — и Кяхя, разсечен почти до раменете, пада на земята, сякаш треснат от гръм.

Пан Нововейски, защото това беше той, и по-рано сееше страшни опустошения, понеже никой не можеше да се противопостави на силата му и на неговата мрачна ярост, но сега оказа най-голяма услуга в боя, като събори стареца, който едничък досега поддържаше ожесточената борба. Щом видяха смъртта на предводителя си, еничарите викнаха със страшен глас и двайсетина от тях насочиха пушките си към гърдите на младия рицар, а той се обърна към тях, подобен на мрачна нощ. И докато другите рицари успеят да нападнат еничарите, изтрещяха гърмежи, след които пан Нововейски дръпна коня и се наклони над седлото. Двама рицари го хванаха за ръцете, но усмивка, доста отдавна небивал гост, разведри мрачното му лице и веднага зениците се обърнаха назад, а побелялата уста започна да шепне някакви думи, които не можеха да се чуят всред врявата на боя. В това време последните еничарски редици се разклатиха.

Храбрият Янъш паша искаше да възобнови битката, но вече безумен страх беше обзел хората и усилията му не помогнаха; редиците се смесиха и объркаха, а тласкани, бити, тъпкани, сечени, те не можеха да подхванат боя. Най-сетне се скъсаха, както се скъсва прекалено обтегната верига — и хората като отделни брънки се пръснаха на всички страни, надаваха вой, крещяха, хвърляха оръжието и прикриваха главите си с ръце. Конницата летеше подир тях, а те не намираха достатъчно пространство за свободно бягство, та навремени се сблъскваха в плътна маса, зад която се носеха ездачи, и се къпеха в кръв. Страшният лъконосец пан Мушалски така удари със сабя по врата храбрия Янъш паша, та чак мозък бликна от пресечените прешлени и изцапа коприната и сребърните люспи на ризницата.

Еничарите, разбитият от полската пехота джамак и част от разпръснатата още в самото начало на битката конница, с една дума, цялата турска маса сега бягаше към срещуположната страна на стана, където над дълбока пропаст стърчеше стръмна, висока няколко десетки стъпки скала. „Там страхът гонеше обезумелите.“ Мнозина се хвърляха в пропастта „не за да избягнат смъртта, но за да не загинат от ръката на поляците“. Пан Биджински, коронен стражник, препречи пътя на тая отчаяна маса, но човешкият порой го повлече заедно с хората му и го събори на дъното на пропастта, която след кратко време се напълни почти догоре с купища убити, ранени и задушени.