Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

А Тетвин и Денхоф водеха спешените драгуни откъм село Тарабанов, друг полк водеха Асвер Гребен и Хайдепол, всички знаменити воини, които освен Хайдепол се бяха покрили с голяма слава в Дания още под командването на пан Чарнецки. Хората, които те командваха, бяха едри и все с белези от рани, избрани измежду крепостните от кралските имения, много опитни за пехотен и конен бой. Портите срещу тях отбраняваше джамак, тоест нередовна еничарска войска. Ето защо, макар че тълпите бяха неизброими, веднага почнаха да се объркват и отстъпват, а стигнеше ли се до ръкопашен бой, отбраняваха се само тогава, когато не можеха да намерят място за отстъпление. И затова тази порта беше превзета най-рано и през нея конница можа най-напред да проникне вътре в стана.

А начело на редовната полска пехота пановете Кобилецки, Михал Жебровски, Пьотрковчик и Галецки атакуваха окопите на три други места. Най-страховит бой закипя при главната порта, която водеше за пътя към Яш и където мазурите се сблъскаха с гвардията на Хюсеин паша. Той държеше на тая порта главно защото през нея полската конница можеше да нахлуе в стана и затова реши да я защитава най-упорито и непрекъснато пращаше към нея нови еничарски части. Войниците от наборната пехота бързо завладяха портата и напрягаха всички сили, за да се задържат при нея. Отгонваха ги оръдия и град от куршуми, а и от облаците дим непрекъснато се появяваха нови отряди бойци, втурнали се в атака. Но пан Кобилецки не чакаше, докато дойдат, а се хвърляше срещу тях като разярена мечка и тогава двете човешки стени се сблъскваха, напираха всред тъпканица, бъркотия, хаос, всред потоци кръв и по купища човешки трупове. Там се биеха с всякакви оръжия: саби, ножове, приклади от мускети, лопати, пръти, кинжали; замерваха се с камъни; най-сетне на моменти навалицата ставаше толкова страхотна, че хората се хващаха през кръста и воюваха с пестници и зъби. Хюсеин се опита на два пъти да съкруши пехотата чрез напора на конницата, но пехотинците всеки път се хвърляха върху нея с такава изключителна решителност, че тя трябваше да се оттегля в безредие. Най-сетне пан Собески се съжали над усилията на пехотинците и им прати на помощ цялата прислуга, която се намираше в стана му.

Начело застана пан Мотовидло. Тая сбирщина обикновено не се използваше за бой и беше въоръжена с какво да е оръжие, но сега се втурна с такова желание, че предизвика възхищение у самия хетман. Може би ги въодушевяваше жаждата за плячка, може би ги овладяваше ентусиазмът, който оживяваше тоя ден цялата войска, важното е, че атакуваха еничарите като вихър и захванаха да се бият така настървено, че при първото сблъскване изтласкаха неприятеля от портата на разстояние един мускетен изстрел. Хюсеин хвърли в бойния хаос нови полкове и възобновената в миг битка продължи цели часове. Но през това време Корицки начело на елитните полкове зае здраво портата, а в далечината се раздвижиха хусарите като огромна птица, която се вдига лениво за полет, и започнаха да се придвижват към портата.

Същевременно при хетмана дотича ординарец от източната страна на стана.

— Пан белският воевода е на насипите! — викна той със задъхани гърди.

След него втори:

— Пановете литовски хетмани са на насипите!

След тях дотичваха други все със същата вест. Мръкваше се вече, но от лицето на хетмана бликаше светлина. Той се обърна към пан Биджински, който в тоя миг се намираше при него, и рече:

— Сега е ред на конницата, но това ще стане едва утре. Никой обаче, нито в полската войска, нито в турската, не знаеше и не предполагаше, че хетманът възнамерява да отложи за другата сутрин генералната атака на всички сили. Напротив, офицери за връзка се затекоха при ротмистрите с поръчение да бъдат готови всеки момент. Пехотата стоеше в плътни редици, ръцете, сабите и копията на конницата горяха. Всички очакваха с нетърпение заповедта, защото хората бяха огладнели и измръзнали.

Но заповедта не идваше, а часовете минаваха. Нощта стана черна като жалеен креп. Още през деня започна лапавица, а към полунощ задуха силен вятър с леден дъжд и сняг. Неговите удари смразяваха мозъка в костите; конете едва можеха да се сдържат на едно място, хората се вцепеняваха. И най-големият мраз, стига да е сух, не би могъл да бъде толкова досаден, колкото тоя вихър от сняг и дъжд, който шибаше като бич. При постоянното очакване на заповедта не можеше да се мисли нито за ядене, нито за пиене, нито за запалване на огън. С всеки час времето ставаше все по-страшно. Това беше паметна нощ, „нощ на мъки и тракане със зъби“. Гласовете на ротмистрите: „Стой! Стой!“, се обаждаха непрекъснато, и свикналият към дисциплина войник стоеше в пълна готовност, неподвижно, но търпеливо.