Конн Иггульден - Буревестник

Джак знаеше, че е един от щастливците. Беше прегледал тялото си в помещението над кръчмата, свали си ризата и добре се поогледа, за да разбере доколко са тежки нараняванията. Кожата му представляваше мрежа от набръчкани белези и линии, но няколкото порезни рани, които бе получил, бяха плитки и кръвта вече бе съсирена. Макар и с гримаса, успя да задвижи дясната си ръка.

Щом обаче чу стъпки по стълбите, за да не допусне друг човек да го види разсъблечен, той веднага се напъха обратно в смърдящата риза и приглади назад косата си с вода от кофата. Застана с лице, за да посрещне идващия. Въздухът в малката стая беше задушлив и неподвижен и усети как нова пот избива върху старата. С копнеж се сети за конската поилка в двора на кръчмата, но водата там се използваше да пълнят кани за ранените и тя най-вероятно вече бе изпразнена. Изпратил бе хора обратно до Темза, за да напълнят мехове, макар че никога не биха стигнали за такава многобройна тълпа, не и в юлските жеги.

Щом вратата с трясък се отвори, Джак хвърли виновен поглед към каната с бира, която стоеше на шкафчето, вече полупразна. Имаше си достойнства да бъдеш водач и той нямаше намерение да споделя страхотия си късмет.

Удчърч застана на вратата, бледен и с тъмни кръгове под очите от липса на сън. Повечето от мъжете, които успяха да се завърнат от Лондон, стигнаха лагера и просто се проснаха на земята веднага щом си намериха удобно местенце. Удчърч и синът му продължиха да действат, организираха билкарите и лекарите на селото, изпратиха да донесат вода и раздадоха пари, за да им доставят храна. Мъжете умираха от глад след нощ като тази, но в това поне щяха да бъдат задоволени. Със златото на краля той беше купил дузина млади волове от един местен фермер. Имаше немалко касапи сред кентските и есекските мъже и те се заловиха със задачата с желание и апетит, почистиха животните и приготвиха огромни ями с огньове за месото. Джак усещаше миризмата на пушек по стрелеца, който застана на прага му. Усмихна се при тази мисъл. Злато в джобовете и перспективата за месо, от което се стича кървав сок. Един господ знаеше, че бе имал и по-лоши дни.

— Какво има, Том? — попита го. — Уморен съм и нямам сили да говоря повече, докато не се нахраня.

— Трябва да видиш това, Джак — рече Томас. Гласът му още беше дрезгав от крещене, едва доловимо стържещо ръмжене. Вдигна свитъка, който държеше в ръка и Джак се загледа в него. Чист кожен лист за писане и кървавочервен печат. Очите му се присвиха, зачуди се дали Удчърч знае, че не може да чете.

— Е, какво пък е това? — изръмжа с неудобство.

Писменото слово винаги му бе враг. Всеки път, когато го налагаха или глобяваха, или пък го затваряха в килиите на селото, винаги в центъра на всичко бе имало някой бледолик писар, който дращеше с гъшето си перо и мастилото. Том се задъхваше, а Джак вече бе разбрал, че той не е от хората, които ще се развълнуват от нищото.

— Предлагат ни опрощение, Джак! Да му се не види! Всички престъпления и нарушения на закона забравени, при условие че се разпръснем — той видя, че Кейд започва да се смръщва и бързо продължи, преди този упорит човек да започне да спори. — Това е победа, Джак! Направо ги съсипахме и сега се мъчат да се измъкнат! Господи , Джак! Успяхме!

— А казват ли дали ще освободят съдиите? — тихо попита Джак. — Ще премахнат ли закона за бракониерството и ще намалят ли данъците върху работниците? Там, в твоето малко свитъче, има ли ги написани тия думи, Том?

Том поклати глава невярващо.

— Вестоносецът ми го прочете долу — и, моля те, Джак, не започвай това, не и сега. Това е опрощение — за всички престъпления до днешна дата. Мъжете могат да си идат у дома със златото и със свободата си. И после никой няма да дойде да ни преследва. Ти ще бъдеш героят, който навлезе в Лондон и победи. Не е ли това, което искаше? Хайде, Джак! Това е добро нещо. Мастилото още не е изсъхнало, а отгоре му стои подписът на кралицата. Скалъпили са го за една сутрин.

Кейд вдигна ръка към врата си и го раздвижи наляво и надясно с пропукване, отпусна сковаността му. Една част от него искаше да ликува и да крещи от радост, да реагира със същото дивашко удоволствие, което виждаше у Удчърч. Той изсумтя и заглуши тази част от себе си, накара я да мълчи, докато размишляваше.

— Уплашили сме ги снощи — рече след малко, — за това става дума.

— Точно така, Джак — отвърна Томас веднага. — Показахме им какво се случва, ако са твърде груби с мъже като нас. Внушихме им страх от Бога и Джак Кейд и ето ти резултата.