Конн Иггульден - Буревестник

— Елате насам, Александър Идън — рече тя.

Най-едрият от тях се изправи и приближи на няколко крачки от нея, преди пак да падне на колене. Както пазачите ѝ, той също бе прекарал нощта да я чака, но изглеждаше доста бодър, затоплен от огъня, горящ в огнището. Маргарет го огледа. Видя корав мъж със силни черти и подстригана брада.

— Препоръчаха те пред мен, мастър Идън — започна тя. — Казаха ми, че си мъж на честта и добър по характер.

— Хвала на Бога, Ваше Величество — рече той и гласът му прозвуча силно в стаята, макар да държеше наведена главата си.

— Дерихю Бруър похвали талантите ти, мастър Идън. Имам намерение да се доверя на мнението му.

— Благодарен съм Ви, Ваше Величество — отвърна той, видимо доволен.

Маргарет помисли още малко, после реши.

— Затова те назначавам за шериф на Кент. Служителите ми ще ти дадат документите, които да подпишеш.

За нейна изненада големият мъж, коленичил в краката ѝ, се изчерви от удоволствие, но очевидно все още не можеше да я погледне.

— Благодаря Ви, Ваше Величество. Ваше… Мое… Ваше Величество ми гласува голяма чест.

Тя откри, че ѝ се ще да му се усмихне, но потисна желанието си.

— Мастър Бруър е събрал шейсетима мъже, които ще ви придружат до новия ви дом в Мейдстоун. Като се имат предвид скорошните неприятности, трябва да ви държим в безопасност. Авторитетът на Короната не бива повторно да бъде накърняван в Кент. Разбирате ли ме?

— Да, Ваше Величество.

— Слава на бога, бунтът на кентските мъже приключи. Беше им дадено опрощение и те се връщат по фермите и селата си с богатството, което изтръгнаха от Лондон. Всички престъпления, които са извършили, са простени и не подлежат на разследване в съда — тя спря, а очите ѝ блестяха над наведената му глава. — Но ти си назначен от мен, единствено от моята ръка, мастър Идън. Онова, което съм дала, мога лесно да го взема обратно. Когато ти изпратя заповеди, ще ги изпълняваш бързо, като кралски закон, като кралската сабя в Кент. Разбираш ли ме?

— Да, Ваше Величество — веднага отговори Идън. — Заклевам се в честта си, ще Ви се подчинявам.

Той благославяше Дери Бруър, че е споменал името му. Това беше награда за един живот, прекаран във военна служба и войни, и Идън едва ли все още разбираше какво са му дали.

— С Бога напред тогава, шериф Идън. Скоро пак ще се чуем.

Идън порозовя от удоволствие, като чу новата си титла. Стана и отново се поклони дълбоко.

— Ваш покорен слуга, Ваше Величество.

Маргарет се усмихна.

— Това е всичко, което искам.

Томас Удчърч обикаляше безмълвно улиците на Лондон със сина си, като си въртеше очите на четири да не би някой да ги забележи и разпознае. Бяха оставили зелените си лъкове и задържаха само по един добър нож, за да пазят торбите със злато, които носеха. Джак Кейд бе повече от щедър с плячката и позволи тройни дялове на онези, които бяха ръководили кентските мъже. С по-малката торба на Роуан, скрита под колана и туниката му, двамата имаха достатъчно, да вземат под аренда някоя прилично голяма ферма, ако успееха да открият такава.

Прекосиха Темза, вместо да поставят на изпитание опрощението на кралицата при онези, които защитаваха Лондонския мост. Двамата слязоха на едно местенце по-надолу по реката, а после Томас поведе сина си през оживените криви улички. Малко по малко те се връщаха по-ясно в спомените му, докато накрая двамата стигнаха до бордеите, които Роуан познаваше още от времето, когато баща му изнесе цялото им семейство от Кент и се установи в града, за да търси препитание.

За Роуан това бяха първите впечатления от Лондон на дневна светлина. Той не се отлепяше от баща си, а наоколо им тълпите се щураха напред-назад, хората търгуваха или си говореха, докато слънцето изгряваше. Белезите от боевете вече избледняваха, погълнати от един град, който винаги се изправяше на крака, независимо от човешките страданията. Някои от улиците бяха блокирани от погребални процесии, но двамата стрелци си пробиха път, заобикаляйки или пресичайки този лабиринт, докато накрая Томас се изправи пред малка черна врата някъде навътре в бордеите. Тази част на Лондон беше една от най-бедните, но двамата мъже нямаха вид на хора, от които може да се открадне нещо, а и Томас държеше ръката си близо до ножа. Той пое дълбоко въздух и заудря с юмрук по вратата, пристъпи назад в мръсотията, докато чакаше да отворят.

И двамата се усмихнаха, когато Джоун Удчърч отвори вратата и застана пред тях, поглеждайки с подозрение към двете грамадни фигури — на сина ѝ и на съпруга ѝ.