Конн Иггульден - Буревестник

Кейд отиде до вратата и изкрещя на Екълстоун и Пади да отидат при него. И двамата спяха непробудно в приземния етаж на кръчмата. Трябваше време, за да се разбудят, но накрая те се зададоха нагоре по стълбите с изцъклени погледи и мигащи на парцали. Пади бе открил една стомна с алкохол и я гушкаше като любимо детенце.

— Разкажи им, Том — рече Джак и се обърна, за да седне на ниското легло. — Разкажи на момчетата това, което каза на мен.

Той изчака, докато Том повтори всичко отначало, и наблюдаваше внимателно лицата на приятелите си, докато те започваха да разбират. Не че на Екълстоун нещо му личеше. Изражението му ни най-малко не се промени, дори когато усети мълчаливия му поглед и се обърна към него. Пади клатеше глава от изумление.

— През целия си живот не съм мислил, че ще доживея да видя подобно нещо — рече той. — Приставите и шерифите, и тези копелета земевладелците, всички тъй да се тресат от страх от нас. Откак съм бил момче, все ми висят на гърба.

— Ама те са си същите — отвърна Джак. — Ние убихме войниците им и обесихме неколцина кралски служители. Дори взехме главата на кентския шериф. Но те ще си намерят нови хора. Ако приемем това опрощение, те ще продължат точно по същия начин и нищо няма да сме променили.

Томас разбираше чувството на страх, примесен с копнеж и доволство у този грамаден мъж, седнал там с мощните си ръце, отпуснати на бедрата. Той изпитваше същата предпазливост, а и бе видял също така лондонските тълпи, изпълващи улиците, докато те се изнасяха от града. Никой в кръчмата не би си го признал, но дълбоко в сърцата си кентските мъже нямаха мерак за нова атака, не бяха сигурни дори дали могат отново да прекосят моста в лицето на тази силна съпротива. Народът на Лондон изпитваше гняв, а там имаше хора, повече от достатъчно на брой. Въпреки това, когато Екълстоун и Пади се спогледаха, Томас разбра, че двамата биха последвали Джак отново, дори той да ги върнеше обратно в града.

— Ние си свършихме работата, Джак — продължи Томас, преди другите да успеят да заговорят. — Никой не може да иска повече. А и те няма да са същите вече, не след всичко това. Ще стъпват внимателно поне още няколко години. Знаят, че ще правят законите си само когато хората им кажат, че може. Наистина все още управляват, но, по дяволите, само с нашето разрешение. Ето това научиха сега. Това е, което знаят днес, а не знаеха вчера. И ако много ни препират, знаят, че пак ще се съберем. Знаят, че ще стоим там, в сенките на нощта, готови да им го припомним.

Джак се усмихна на тези думи, наслаждаваше се на пламъка и убедеността в гласа на Удчърч. Той също бе видял как тълпите се събираха, докато минаваше по моста тази сутрин. Мисълта да се върне не го радваше особено, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае в тази компания. Искаше да го убеждават и Томас точно това беше сторил. Вдигна бавно поглед.

— Вие съгласни ли сте, Пади? Роб?

И двамата кимнаха, а Екълстоун дори се усмихна и бледното му лице се нагъна в непривични гънки.

Джак се изправи и с двете си ръце обгърна групата от трима мъже, стисна ги силно.

— Там ли е още вестоносецът, Том? — попита.

— Чака отвън — отвърна той с нарастващо чувство на облекчение.

— Кажи му тогава, че приемаме. Изпрати го обратно и след това уведоми хората. Довечера ще се изкефим с малко бира и говеждо, а утре си отивам вкъщи. Смятам да купя къщата на онзи магистрат и да вдигна тост в собствената му кухня.

— Ти я изпепели, Джак — промърмори Екълстоун.

Кейд премига и си припомни.

— О, да, вярно. Е, мога да построя нова. Ще събера другарите си и с тях ще си седим на слънце и ще пием от бъчонката — и ще вдигаме тостове за добрия стар крал на Англия, който плати за всичко това.

В края на деня Маргарет стоеше върху широката стена, която заобикаляше лондонския Тауър, и се взираше в пострадалия град. Залязващото слънце оцветяваше хоризонта в цветовете на травми и кръв и обещаваше следващия ден да бъде ясен и топъл. Честно казано, погледнато от този ъгъл, почти нямаше следи от разрушенията от предишната нощ. Дългият летен ден стана свидетел на първите признаци на ред в столицата и хора като лорд Уорик организираха цели екипи с каруци да събират мъртъвците. Тя въздъхна разочарована, че такъв впечатляващ млад мъж е поддръжник на Йорк. Кръвта на Невил течеше през твърде много от благородническите родове на съпруга ѝ. Те щяха да продължават да бъдат заплаха за нея, поне докато се роди първото ѝ дете.