Конн Иггульден - Буревестник

Лекичко потупа с ръка утробата си, усети болката преди цикъла си и цялата скръб и отчаяние, което тя ѝ носеше. Няма да е този месец. Поруменя, като си спомни незначителните на брой интимни срещи със съпруга си. Може би ще дойде ден, в който те ще са толкова много, та няма да е в състояние да си спомня всяка тяхна подробност, но в този момент те представляваха събития в живота ѝ, всяка от тях не по-малко значима от сватбения ѝ ден или пък нападението над Тауър.

Зашепна молитва. Вятърът отвяваше тихите слова към града под нея.

— Дева Марийо, майко Господна, моля те, нека да зачена. Не съм вече момиче, което се помайва от глупави мечти и желания. Нека да съм плодовита, нека да се издуя — затвори за миг очи, усещайки огромната тежест на града около нея. — Позволи ми да имам дете и ще те благославям през всеки ден от живота си. Позволи ми син и ще издигна параклиси, за да те възхвалявам.

Когато пак отвори очи, видя в далечината бавно движеща се колона от каруци, отрупани с обвити с бяло платно мъртъвци. Знаеше, че са изкопали огромни ями и полагаха внимателно вътре всеки умрял мъж или жена и свещеник ги опяваше, преди гробарите да започнат да ги покриват с пръст и студена глина. Ридаещи роднини следваха каруците, но в горещия летен ден беше много важно да се работи бързо. Чума и зарази лесно следваха мъртвите. Маргарет потрепери при тази мисъл.

Оттатък реката тълпата на Кейд беше започнала голям пир, с горящи клади, които се виждаха оттук като трептящи точици светлина. Бяха изпратили отговора си, но още не знаеше дали ще го спазят, дали ще си тръгнат. Знаеше обаче, че Дери е превърнал моста в крепост, в случай че не спазят обещанието си, бе изпратил екипи да построят огромни барикади по цялата му дължина.

Усмихна се, като си спомни палавото му изражение, когато бе претърсвал Тауър за оръжие и бурета с барут. Преди никога не биха му разрешили да действа с такава свобода, но сега никой не го спираше, не и след последната нощ. Знаеше, че не бива да разчита на това, че Кейд ще си тръгне, но трудно бе да гледаш излъчваното от Дери настървение и да не си спокоен за плановете, които бе направил, в случай че щурмуват моста отново. Лондонските мъже се подготвяха цял ден, наостряха желязо и затваряха пътищата около моста. Новината за опрощението все още не се беше разпространила сред тях и не знаеше как ще реагират, когато научат. Не съжаляваше за предложението си, не и след като то беше прието. Крал Хенри не беше до нея и за известно време градът оставаше нейна отговорност, нейното съкровище, биещото сърце на страната, която я бе осиновила. Баща ѝ Рене едва ли можеше да си представи такива трудности в живота на най-малката си дъщеря.

Маргарет остана на стената, докато слънцето залезе. Сега виждаше по-ясно далечните огньове в огромния лагер отвъд Темза. Кейд разполагаше там с хиляди кентски воини и тя все още не знаеше дали той ще дойде. Вечерният въздух бе студен и тих, Лондон стаи дъх и зачака. Небето беше ясно и луната се показа ниско, после бавно потегли нагоре, когато звездите на Орион се показаха.

В бдението си тя започна да реди молитви, шепнеше Аве Мария и Патер Ностер, потънала в такъв дълбок транс, че дори не изпитваше физическо неудобство. Отнесе се, виждаше само бледните си ръце върху грубо издялания камък на стената. Питаше се дали Хенри постигаше същия покой, когато се молеше от зори до мрак или дори по-дълго, през нощта, докато не можеше да се изправи сам и трябваше да го вдигат. Това ѝ помагаше да разбере съпруга си и тя зашепна молитви и за него.

Звездите се завъртяха на север, но Кейд не се появи. Когато луната прекосяваше града, тя имаше чувството, че почти усеща как се движат съзвездията. Пулсът ѝ се забави и в тишината, дето се притискаше в нея, я обзе чувство за покой и присъствие. Сведе глава и благодари на Бога, че е спасил града ѝ.

Щом слънцето започна да се издига, заслиза внимателно откъм стената надолу по стълбите. Усещаше тъпа болка във всяка става. Стъпваше по камъни, върху които все още имаше кървави белези от нападението, макар че телата и монетите бяха махнати. Тя вдигна глава, а пазачите зад нея крачеха в синхрон, следвайки я от сенките на стената към Бялата кула. Те стояха с кралицата през тъмните часове, бдейки по свой собствен начин, за да осигурят безопасността ѝ.

Щом стигна в Бялата кула, тръгна по един коридор, който водеше до мястото, където една по-малка групичка беше прекарала нощта. Появата ѝ бе приветствана от стъпките и дрънченето на въоръжени мъже, които, застинали, отдаваха чест. Ако изобщо бяха спали, не си личеше. Като един коленичиха пред младата кралица. Маргарет прелетя покрай тях и седна на трона в далечния край на залата, без да показва облекчението, което изпитаха коленете и бедрата ѝ.